Хората често си тръгват от нас. Често, без дори да подозират чувствата ни. Когато си тръгват обаче, не ги е грижа, че оставят огромна дупка в сърцето ти. Хората казват, времето лекува. Може би е така... Проблема е, че преди това време да мине и да излекува раните, ще остане онази горчилка, която ни кара да превръщаме болките си... в стихове.

Остави ми спомен

  Ще си тръгнеш тихо ти, вън от моите мечти, ще те изпратя, с поглед сив, всичко друго помоли, всяка стъпка заличи, но малък спомен, ми остави...   Когато зимата сама, изпъстри в белота земята, той ще ме топли за отплата. щом е пролет над града той ще е песен, в живота лесен...   Слънцето над тебе ще изгрее, макар сърцето ти да не проумее, че някъде там, чакам те аз...   Но на мене ми стига, мисълта за това, че те има, във злия свят, на лъжи.   Спомена в мен ще гори, всеки път когато падна, без страх напред ще ме изправя, твоя лик, в сърцето ми, ще бъде сила, във мене скрита!   А ако някой тебе нарани, аз ще съм там, ще пия сълзите ти, ще бъда и цяр, за раните ти...   Запомни ти добре! Ще съм там! Близо до теб! Щом ти потрябвам... Ще съм там! Ще съм там! Близо до теб! (както до никоя), Щом ти потрябвам, Ще съм до теб...

На А. И.

Много влюбен стих.

Понякога и един спомен е достатъчен...