Черна пелена бе завързана около очите. Пелена на болка и на смълчана ярост, която се разпадаше в гърдите като изсъхнало цвете. Есенната песен проникваше дълбоко в тялото и превръщаше сърцето в купчина паднали листа.
Унесен в мислите си, известният поет и революционер Пейо Яворов седеше на леглото си, обладан от мрака на своите убийствени спомени. Взираше се със своите невиждащи очи в една точка от стената, като в съзнанието му играеха сенките на съмнението и жестоката ирония. Иронията се състоеше в неговото безсилие. Безсилие да върне миналото и прекрати цялата агония, в която се бе превърнал живота му. От пътуващия, здраво стъпил на земята мъж, той се бе превърнал в една извратена развалина, която дебнеше удобния случай да сложи край на живота си. Но дори сега, когато опитът за самоубийство бе оставил само една куха слепота, можеше ли поетът да се нарече жив? Дали не беше мъртъв още от много отдавна, когато първата му любов бавно изчезваше далеч от прегръдките му? Или дали не бе умрял два пъти, когато страстта между него и красивата Лора, не погуби живота им?

Мина, Лора... Къде започваше едната мъка и къде завършваше другата? Дали двете не бяха един безкраен обръч, който бавно се затягаше като бесило около врата му. На вратата на стаята изведнъж се почука. -Кой е?-попита с измъчен глас той. -Тодор е.-чу се силен мъжки глас от другата страна на вратата.-Ще ми позволиш ли да вляза? Поетът повдигна глава и невиждащите му очи се впериха в прозореца, от който идваше дневна светлина. Светлина, която никога повече писателят нямаше да успее да погледне. -Влез, Теодоре. От вратата се показа чернокос и брадат мъж. В ръцете си той държеше малка черна торба, която бързо остави на масата до прозореца. От потропването Яворов отвори леко устни. -Значи все пак си изпълнил поръчението ми. Дългогодишният му приятел замлъкна и скръсти ръце пред корема си. -Знаеш, че не бива да го правиш. Онези обвинения ще се измият от името ти, защото е ясно за всички, че не ти си убиеца. След месец, най-много два, клюката ще замлъкне и ти отново ще бъдеш свободен човек. Пейо изцъка с език и сведе глава. -Не обвиненията са тези, които ме теглят към гроба, и не свободата е това, за което копнея. От гърдите му се откъсна тежка като скала въздишка. -Цял живот ми бе отнемано правото от тази свобода. Бе ми отнемано правото на живот. Близките ми страдаха, без да мога аз да им помогна. Гледах как най-любимите ми същества се погубват, хванати в лапите на един деградиращ свят, който аз не можех да спра... И накрая, ми бе отнето правото дори да умра. Той докосна слепите си очи, а сърцето му бурно заби. -Вместо смъртта, аз трябва да нося теглото на един сляп и недъгав човек до своя естествен край, който аз не мога да дочакам. Тодор седна на леглото до него и се загледа в земята. -Един автор може да живее без очите си. Той вижда много повече неща със своето въображение, отколкото всеки друг виждащ човек. То е вечно и безкрайно и ти не можеш да се отречеш от него. -Ти не разбираш.-сряза го тихо Яворов.-Това въображение почти загина заедно с Мина, а умря завинаги, когато пламъците на смъртта покосиха и Лора. То е мъртво, а аз... аз вече съм празен. Брадатият мъж сложи ръка на рамото на приятеля си и притвори очи. -Каквото и да решиш, знай че има хора, които все още вярват в правотата ти, и ще се кълнат в нея до последно. В този момент Пейо искаше да погледне своя верен приятел с цялата обич, която можеше. Ала очите му отново бяха кухи, безсилни да намерят посоката на приятелското лице, което сега отваряше два пътя-към слепия живот, и към спокойствието на смъртта. -Тя ме вика, Тодоре. Моята Лора ме зове към себе си по-силно, отколкото можеш дори да си представиш. Зове ме към едно бъдеще в по-добър свят, където без съмнения ще изживеем покоя на вечната обич. Двамата останаха така, заслушани в безжизненото мълчание, което се бе превърнало в чест посетинел на тази стая. В нея сякаш съществуваше една обикновена, празна кутия. В това се бе превърнал великия Яворов, откакто видя онзи окървавен труп, в чийто ръце го чакаше ужасяващия револвер. Като гръм в ръцете на яростен бог. Гръм, който покоси сърцето на поета и го накара сам да поеме по пътя на болката.   -От теб зависи дали ще продължиш напред и ще загърбиш тези звуци, или ще им се отдадеш до край.-отсъди накрая дългогодишният му приятел. Той стана от мястото си и отиде до масата. Отвори черната торба и оттам извади една стъклена чаша и вехта зелена бутилка. В нея имаше малко количество черна течност, което той сипа в чашата. След като остави чашата на дървената повърхност, той отново бръкна в торбата. Бръкна, за да извади оттам ужасяващ, черен пистолет, унищожител на хиляди тела и души. Подържа револвера няколко мига, чудещ се какъв да бъде избора му. -Дано Господ ми прости.-едва- едва прошепна той. Остави оръжието на масата и тръгна да си върви. -Тодоре!-възкликна зад него Яворов, усетил бързата крачка на приятеля си. Брадатият мъж се обърна. -Благодаря ти. Старият му приятел поклати с глава. -Ти ме превърна в грешник...-едва-едва изрече той. Яворов за пореден път сведе поглед, а по устните му изгря нелепа, почти гротесктна усмивка. -Не, спасението не може да е грях. Усети затварянето на вратата и стъпките, които изведоха най-верния му другар от този дом на духове и отровни като живак спомени. Тодор не беше само най-добрият му приятел. Той беше единственият такъв. Всички останали си бяха отишли тъй нелепо и тъй бързо, както цветята, които издържаха само по един единствен сезон. Слепецът бавно се надигна от постелята си и с напипване стигна до масата. Опипа първо стъклената чаша, а след това и студения револвер, който стисна в лявата си ръка. С другата той надигна чашата, готов да отпие от течността. Краят бе близо. По-близо, отколкото той бе сънувал през последните няколко тъжни години, прекарани в мрак. Но в този мрак изведнъж се появи светлина. Неясна и слаба, но увеличаваща размерите си. Поетът надигна глава и занемя пред огромното поле, което се яви пред очите му. Чу песента на жътварките, която се надигна над главата му и полетя, като птица в новопоявилото се небе. Необятни житни класове, които млади и стари събираха, се извисяваха над черната земя. Някои от големите мъже изтриваха челата си от потта, и продължаваха да работят с пълна сила. Малките деца дори бяха хванали по един сърп, макар и опасен за крехката им възраст, и наравно с родителите си чистеха растенията, които служеха за единственото тяхно препитание. -Ще вали май... Насъбират се облаци. Яворов се сепна и се обърна на другата страна. Едър млад мъж, обсъждаше нещо с една ниска забрадена стара жена. -Не мой, синко. Стига ни толкова сълзи. И слънце трябва да погледнат стеблата и листата на плода... Поетът не можеше да повярва на очите си. Виждаше тези хора, усещаше техните тревоги и умора. Можеше да погледне ръцете си, да впери поглед към земята. Всичко беше отново пред очите му. Възможно ли беше това да е поредната игра на съзнанието му? Възможно ли беше, тъгата отново да си играеше извратени игри с изтерзаната му душа? Той протегна ръка към жената пред него с надеждата да го забележи, ала нещо голямо тупна върху жълтото стъбло на един житен клас, и го пречупи на две. Погледна надолу и видя огромния леден къс, който като злодей се надигаше, повалил златния клас. След миг западаха хиляди други подобни късове... и градушката започна. Млади и стари затичаха с плач към близките си домове. Някои бяха наметнали отгоре си елеци и кофи, които да ги предпазят от тежките късове и се молеха мислено да не унищожат посевите, за които те толкова се бяха грижили. В убийствен страх те прескачаха редовете и гледаха как трудът им биваше потъпкван под яростта на един Бог, който не познаваше добротата. Яворов стоеше там между падащите ледени остриета и сякаш не усещаше тежестта им. Той виждаше как те потъваха в жълтите стъбълца. Чувстваше болката на класовете, които се разпиляваха под тежестта на тази сила. Усещаше тяхната агония, когато стъблата се разцепваха на две и падаха покосени от необятната мощ на небето. Болката бе нетърпима. Макар и да не го докосваха, ледените късове сякаш се забиваха дълбоко в отдавна спрялото му сърце. Караха го да стене, като безгласен човек и да се разкъсва бавно между тегобата на селяните и един ужас, който нямаше свое име. Около него посевите потъваха в земята, а писъците на останалите без надежда селяни, кънтяха като проклятия из цялата околност. Писъците се сливаха в едно и удряха съзнанието като парен чук. Поетът хвана главата си и я затръска насред тази ужасяваща и унищожителна картина. -Стига! Писъкът му затъмни отново всичко наоколо. Той отново видя себе си в онази мрачна стая, в която бе свикнал да живее през тази година на незримост. -Кой би причинил толкова болка на това човечество, кой...?! За миг всичко замлъкна, сякаш усетило болката в писателското сърце. Ледените сълзи на небето изчезнаха в несигурния мрак, като оставиха след себе си единствено огромната отворена рана в душата на твореца. Той отново отвори очи, за да се озове срещу мъртвите сгради, обляни в една атмосфера на тъга, смесена с умираща есен. Гледаше този град и неговите празни улици от палубата на един малък, почти разнебитен кораб. Намираше се точно до пътеката, от която се качваха и други хора-всички те облечени в униформи. В този момент трима човека бързо приближаваха до слисания автор. Зад тях няколко въоръжени до зъби войници ги побутваха, сумтящи във вратовете им. -Какво? Яворов се опита да раздели ръцете си, но осъзна, че и той беше завързан с ръждивите белезници, както останалите трима свои другари. Позна ги още от първия миг, в който съзря техните увеличаващи се силуети. Тримата бяха Минчо, Горан и Тотю от четата на Яне Сандански. Припомни си как с двамата по братски деляха всичко и как беше зашил огромната рана на Тотю, който обаче на следващия ден умря от изгубената кръв. Всичко беше изпъстрено в странността на едно завръщащо се минало. Защо тези мъртви хора, намерили смъртта си на бойното поле, отново се завръщаха в съзнанието му на едно нова място, по едно друго време? -Не можете току-така да ни запращате в нищото!-крещеше Минчо.-Не сме някакви въшливи пумияри... -Млъкни, изедник такъв!-изкрещя му единият от войниците зад него и го удари силно с опакото на ръката си.-Или ще послужиш за храна на морските обитатели още преди да си пристигнал до съдбата си. Тримата посрещнаха Яворов с тихи погледи и преди да кажат нещо, бяха избутани заедно с автора към една от каютите на първия етаж. Минаха през тясно метално стълбище и бяха набутани с всичка сила в първата каюта, пред която се изправиха. Вратата се затвори с трясък и ключалката изщрака. Озовали се в мрачния затвор, осветяван единствено от малкия прозорец с решетка, те се хвърлиха към вратата, а Тотю се спря пред поета. -Пейо! Ти си жив!-възкликна той и постави силните си ръце върху раменете му. Изуменият Яворов примигна и тръсна глава. -Предадоха ни! Един от нашите ни предаде и сега ни водят Бог знае къде. Горан се отдели от вратата и с яростен вик удари по стената. -Най-много да попаднем в поредния пълен с малария и туберколоза затвор, откъдето няколко месеца след това да ни изнесат... студени. Минчо се облегна на вратата и сложи ръка на челото си. -А може пък да ни изправат на съд. Може би ще сметнат, че сме обикновени вандали и ще ни освободят по живо по здраво. -Не ставай глупав, Минчо!-сряза го Горан.-Докъдето и да стигнем няма да излезем живи от цялата тази мръсна работа... -Въпросът е, дали ще стигнете до някъде? Всички се обърнаха към мрачния ъгъл, от който изплува едно дяволито усмихнато лице. Острите пъстри очи се впиха в душата на поета и го накараха да потръпне, сякаш пред него стоеше истински призрак. Какъв парадокс... той беше обграден от призраци. От отминали спомени, които размътваха главата му и го караха да лети в едно друго време, в една друга земя, която не признаваше отминалите събития и спомени. -Страшни неща се случват из кораба вечер, приятели.-рече с тежък глас непознатият.-Не искам да ви плаша, но вечер изплуват сенките на всички онези, починали от ръката на воините демони, от които всъщност е екипажът на този кораб. Само вечер, те свалят маските си и убиват, под лъчите на гигантската кръгла луна. Ледени тръпки побиха съсухреното тяло на Яворов. Той усети как направи крачка назад и присви очи, като пред смъртна опасност. -Това са глупости.-възрази Минчо.-Не е възможно цели демони да се крият под кожата на онези лентяи.... -А възможно ли беше под кожата на другаря, който ви предаде да се криеше мръсния предател и сметкаджия? Непознатият повдигна главата си и присви едното си око. -Разликата между демоните и хората е малка. Точно за това, тези мръсни и отчуждени души се вселяват в телата им. Мръсните и отчуждени души, другаруват винаги със себеподобни. Непознатият направи едноминутна пауза. -А както сами разбрахте, мили ми нови приятели, хората са тези, които унищожават всичко добро по пътя си. Той се усмихна загадъчно, сякаш не беше един от онези злобни хора, сечащи всяка доброта по пътя си. -Ти пък кой си?!-възкликна Минчо. Непознатият се засмя с ледено студено безразличие. Той оголи заострените си зъби, които в един миг просветнаха като остри кинжали. -Не е важно аз кой съм. Нито съм ви враг, нито съм ви притяел. Приемете ме, просто като информатор. Тримата го гледаха мълчаливи няколко секунди, след което Тотю се извърна към останалите. -И сега какво ще правим? Ще чакаме съществата от историите, които този ни разказа да ни разкъсат ли? Усмивката на странника изчезна в пелената от мрак, в която той отново се прибра. -Каквото и да правите, ще е безсмислено.... В този момент Яворов изпадна в забравата на съня. Усети как се строполява на земята и как мракът отново пада над очите му. Онази малка светлина от решетката изчезна, както и тримата му приятели, с които той отново се срещаше. Събуди го нечовешки вик. Миризма на изгоряло проряза ноздрите му. Писателят се изправи и задиша тежко, загледан в леко притворената врата. Значи може би бяха стигнали бряг? С несигурни крачки Яворов запристъпва напред. Ами ако историите на онзи непознат човек, криещ се в мрака бяха истина? Ами ако наистина в момента приятелите му бяха убити отново, а душите им заловени завинаги на това прокълнато място? Поетът затаи дъх и спря на място. Нещо прелетя покрай малкия отвор. Нещо черно, което издаваше онези писъци, събудили го от дългия сън. Мрачният силует се спря пред малкото решетесто прозорче на вратата, а червените му очи прорязаха уплашената душа на твореца. Той пристъпи назад, когато видя тази сляла се с тялото глава. Това тяло обвито в перелина от мрак и болка, в чиито очи се четеше злобата по някакво изгубено време. -Сенки?!-възкликна поетът. Съществото изсъска нещо и отново полетя по пътя си, като изкърти вратата от пантите и я метна през палубата. Ужасеният Яворов не смееше да помръдне. Той просто гледаше с широко отворени очи към прелитащите наоколо черни силуети, които сякаш викаха душата му да се присъедини към тяхната ужасяваща оргия. От нейде намерил сила, поетът тръгна напред и излезе в изведнъж останалата без луна нощ. Вървеше по палубата и гледаше ту към притихналото под бича на мистичното море, ту към пътя си напред, който беше осветяван единствено от мигащата светлина, чийто източник се намираше зад ъгъла на етажа. Яворов бавно се прокрадна по стената и се огледа наоколо, преди да впери очи в площадка на главната палуба. И когато направи това, той се сблъска с всички възможни ужаси, които бе помислил, че ще му се случат тази вечер. Ужасяващи същества, облечени в окъсани ризи и мръсни препаски играеха около няколко клади, чиято слама бавно започваше да се слива с тъмно оранжевите пламъци. Няколко сенки, точно като онази, която го бе уплашила, бавно летяха като зловещи съдии над кладите, около които бяха вързани неговите приятели. Приятели, които се опитваха да се откъснат от въжетата, по които убийствените езици бавно проправяха своя път. Той искаше да изкрещи. Искаше да изтича и да ги спаси, но цялото му тяло изведнъж се бе сковало в импулса на убийствения страх. Неговото самочувствие на приятел и на човек, бързо изчезна заедно с желанието му да се притече на ближния си. Вместо това, той само протегна ръка към цялата ужасяваща картина. Изродите с огромни червени очи и лилава кожа не спираха своя ужасяващ танц. Те се смееха с гласовете на хиляди осъдени души, а дългите им червени змийски езици бавно докосваха бузите на обречените. Минчо извърна лице настрани, когато острия връх на отвратителния език бавно се доближи до него. Той се изплю право в лицето на едно от съществата и ... танците спряха. Един от изродите, облечен в дълга черна одежда пристъпи напред. Изрече няколко неразбираеми думи, след което протегна ръка към Минчо, и с дългия си мръсен нокът докосна гърдите му. Младият мъж изкрещя от болка, когато пламъците се впиха в кожата му и започнаха да я превръщат в умиращ от огъня пергамент. Тяхната сила доказваше слабостта на тялото, а писъците му показваха, че дори и за най-непокорния герой имаше наказание. Той бавно се топеше под силата на злото, а очите му диви и умиращи се впиха изведнъж в поета. Пейо не можа да издържи гледката и отново се скри зад ъгъла, ридаещ в собственото си мъртво безсилие. Той се отпусна на стената и бавно падна, а от очите му капеха най-едрите и напоени с болка сълзи. Чуваше писъците на останалите, усещаше тяхната болка върху себе си. Крещеше в собствената си безболезнена агония и умираше от мисълта, че бе се превърнал в предател. Изведнъж всичко около него се освети. Сякаш слънцето бе пратило най-яркия си лъч... , но дори и този лъч се бе превърнал в мрак. И от мрака изскочиха още от ужасните сенки. Една след друга те минаваха покрай поета и го караха да потръпва при всеки допир до тяхната несъществуваща същност. Той бавно отиде до перилата и се надвеси, готов да скочи и да потъне в ледената вода. Желаеше това повече от всичко. Искаше просто да забрави за всичко това, да се събуди от този ужасен сън, който изстискваше и без това мъртвата му жизнена енергия. Ужасяващ тътен разбуни мислите му. Той вдигна глава и се срещна с приближаващата огромна вълна, която щеше съвсем скоро да се срещне с кораба. Щеше да го потопи, както айсберга бе сломил Титаник. При сблъсъка корабът бавно се наклони на една страна. Хиляди капки се впиха като остри игли по лицето на писателя. Яворов извика и здраво стисна металната студенина на перилата. Скоро всичко щеше да свърши. Скоро този парад на ужаса, щеше да се превърна в спомен, скрит под водите на Черно море. Вълната все по-бързо обръщаше кораба и авторът увисна, държащ се все още за металните пръчки. Нещастник... Над него прелитаха хиляди мрачни сенки, които говореха неразбираеми думи. Понякога обаче, думите откриваха убийствената прямота на обидата и се забиваха дълбоко в сърцето на поета. Позъор.... Проклетник... Изедник... Една от сенките се отдели от тълпата на ужаса и впери ужасяващите си червени очи в неговите. По кожата на Яворов студени тръпки предвкусваха идващата смърт. Убиец.... Тази дума изкънтя като вик в главата му. Тя накара в тялото му да закипят адските огнъове на един грешник, без грях. Убиец на собствената си любов... От устните на страдалеца се отдели яростен вик. Той не можеше да слуша повече. Не можеше да поеме повече от отровата, която тези ужасяващи същества инжектираха в кръвта му. Той пусна перилата и полетя към ледените води на морето. Вряза се в ледената маса, а в главата му все още кънтяха последните думи на изрода. Убиец... И така, докато водата не се превърна в леден, непрогледен и ужасяващ... мрак.                                                                **** Яворов вървеше по пустите улици на Чирпан. Слънцето го галеше с онези лъчи, които за пореден път го бяха извадили от ледените води на едно непобедимо себеотрицание. Нещата, които бе видял само преди минути, вече бавно чезнеха из непреходните истини в съзнанието му. Истини, както тази, че срещата с онези отминали лица, с които се бе сблъскал, може би имаше някакъв смисъл. Може би имаше някаква скрито послание, което той трябваше да открие. Музика докосваше слуха му. Погален от нежните звуци, поетът зави зад поредния ъгъл, и почти се сблъска с един уличен музикант, седнал пред портата на една рушаща се старинна къща. Музикантът бе нахлупил своя накъсан сив каскет, а жилетката му бе увиснала грозно по тялото му. Навсякъде по черния му панталон имаше кръпки, показващи сиромашията, в която този талантлив човек живееше. Пейо погледна в уморените сини очи, търсещи нечия доброта и мила ръка. -Е, господин Яворов, ще искате ли да изпълня нещо за Вас?-прошумоля грохналия глас. Писателят седна на тротоара до бездомника, без да пита откъде той знае името му. Случиха се много по-странни неща от тази вечер. По една или друга причина обаче, те бяха останали на заден план. -Продължи мелодията си.-нареди авторът.-Прекрасна е... Акордеонът продължи да издава своите мелодични звуци. Яворов остана така до самия неин край. -Просяко...-започна плахо поетът.-...ти имаш ли си дом или си и бездомен на тази земя? Съдраният нещастен човек въздъхна тежко, след което с почти шеговита усмивка погледна към Яворов. -Имам си само този малък акордеон и тези окъсани дрехи... Усмивката му помръкна изведнъж. -Далеч от луксозните маски, с които се кичи днешния човек. Яворов присви очите си. -Нямам си дом, нито жена която да ме посрещне нито деца, които да възпитам като честни и добри хора. Но имам нещо много по-скъпо от това, което притежават останалите богаташи. Запомнете го, господин писателю. Пейо бе на ръба да прихне. Какво повече имаше този окъсан стар човек, който бе породил у писателя единствено състрадание? -И какво е то? -Имам себе си. Бездомникът вдигна глава и сякаш цвета на очите му се сля с прииждащите слънчеви лъчи. Беше красив, топъл, пролетен ден, който запълваше празнотите дори и в самотните и бедни души като тази. -Хората не слагат маски, за да станат по-красиви. Те го правят, за да прикриват себе си и грешките, които са допуснали в близкото минало, и заради които ще допуснат други в своето бъдеще. Аз... аз имам само един окъсан каскет, елек и панталони, които няма какво толкова да крият. Той се върна към окордеона и тихо засвири друга мелодия. -Прав си, улични музиканте. Двуличието на хората се е превърнало в тяхно ежедневие в последните години. Свалят красивите си фасади, едва когато са отблъснати от обществото и се влачат в прахта. Няма кой да ти подаде ръка... няма кой да те успокои... В очите на поета присветкваха бели искрици, готови да се спуснат като брънки по наболата му с брада буза. Вместо обаче да протегне ръка към очите си, той приглади мустаците си и присви очи, сякаш опитващ се да преглътне сълзите. -Но някой ден маските ще паднат... ще трябва да паднат. И тогава... тогава ще останат единствено хората, които са запазили своите принципи и са се борили за идеите си, господин Яворов. Истинското ще изгрее, както това слънце в момента украсява земята с лъчите си. Бездомникът усили мелодията си, а измежду тоновете се чуха последните му думи към поета. -Вярвайте в това, Яворов и някой ден то ще е по-реално и от призната истина. Поетът послуша още няколко минути новата нежна мелодия, след което стана и тръгна отново напред. Родното му място не се бе променило изобщо. Посрещнаха го същите ниски старинни къщички и същите криволичещи улички. Същото носталгично настроение, което автора бе изпитвал последните години от завръщането си. Но въпреки всичко, една стара емоция се бе завърнала в атмосферата на стария Чирпан. Сякаш той се бе върнал двайсет години назад и бе съживил младостта в сърцето на мъртвия душевно поет. Яворов се затича по пътя и усети как на лицето му се появява весела усмивка. Първата от толкова много време. Той се чувстваше млад. Чувстваше се сякаш крилете му отново бяха устремени към една мечта, която се бе оказала невъзможна. Видя стените на дома си отдалеч. Бързо стигна до малката метална портичка и я притвори, знаещ точно с кого иска да се срещне. Мина покрай раззеленилото се дърво и се шмугна през малката вратичка. -Майко!?-извика той. Намери старата жена, седяща на малко столче в кухничката. Тя извърна уморен поглед към него и примигна. -Пейо? Това ти ли си? Жената бавно се изправи, като остави хурката си на ниската маса и прегърна силно сина си. Син, който не можеше да повярва, че отново вижда един от най-любимите си хора. Този път не сдържа сълзите си. Те потекоха като болка по бузите му и той дълго рида, като малко дете в обятията на своята стара майка. Двамата стояха така, мълчаливи, не можещи да повярват, че отново се срещат. Поетът не можеше да повярва, че един спомен, можеше да му даде толкова топлина и вяра в утрешния ден. -Значи все пак блудният син се завърна... Сериозният глас прокънтя в ушите му, като зловещо проклятие след момента на радостно затишие. Пейо се обърна наляво и видя на един стол в ъгъла, седящия и пушещ както винаги от лулата си негов баща. Той имаше същите мустаци като сина си, малко по-издължено чело и винаги носещ черен калпак на главата си в студ и пек. -Татко.-склони глава в поздрав поетът. Без дори да усети, сълзите му бяха засъхнали. Или може би бяха се заледили, изправили се пред един от първите унищожители на таланта в Яворовото поетично сърце. -Изненадан съм, че те виждам отново.-изрече студено баща му.-Нима не намери това, което търсеше с високопарните си думи? Пейо пристъпи към баща си, докато ръката на майка му все още държеше рамото му. -Винаги си ги подценявал, татко. Точно затова остана тук, а аз успях да сбъдна желанията си. -Желания? Тихият смях на баща му го накара да потръпне. -Нима точно тези същите желания сега те водят отново тук, ограбен от суровата действителност на човешкия живот? Тотю махна небрежно с ръка, все още пазещ подигравателната усмивка на лицето си. -По-добре беше да послушаш съветите ми. Да тръгнеш по пътя, който отдавна ти бях начертал. Може би тогава щеше сега да си по-щастлив, изоставил назад безсмислените обвинения и погубените от обич по теб жени. -Достатъчно! Пейо направи заплашителна крачка към баща си, който дори не трепна. -Това ли ти дадоха думите, мили мой сине? Оскърблението и болката, която сега се опитваш да прелееш в семейството си, завърнал се след дълго и нерадостно съществуване! -Не смей да говориш кой е съществувал и кой е живял! Поетът извиси пръст над очите на баща си и стисна зъбите си в тиха ярост. -Докато ти си стоеше тук тихо и спокойно, аз преживях неща, които... които дори не можеш да си представиш. Почувствах неща, които ако ти почувстваш, може би ще се покаеш вовеки за думите си и ще ги върнеш назад. Майката стоеше свела глава насред малката война между баща и син. Двамата застанаха с вперени един в друг безчувствени очи около няколко минути. След това, Тотю се изправи, а мракът бавно започна да поглъща стаята в своя унищожителен език. -Може би съм невеж за теб в момента. Може би съм безчувствен и глух. Но запомни едно от мен, синко-Хората унищожават миналото, служещи си с остриетата на времето, без дори да се замислят. Потъпкват и преправят картините му или просто ги захвърлят забравени, дори и да бъдат величествени и изящни. Всичко потъва в гигантския океан на времето. Мракът се сгъсти отново около очите на Яворов, преди да го изведе пред един уникален пейзаж. Морските вълни се гонеха с леките слънчеви лъчи на залеза. Кървавият цвят се сливаше с безцветната пяна, която от време на време политаше от разцепената на две вълна, врязала се в поредния камък на кея. Яворов стоеше безсилен да проговори на един хълм. След миг обаче се обърна и видя пътя, зад който се гонеха върволица от малки къщички и простори между дърветата, на които бяха закачени завеси и покривки за продан. Той позна това китно местенце, осеяно със спокойствието и красотата на отминаващото лято. Това беше Поморие, където сякаш преди векове той беше телеграфист. Припомни си как бе вървял из лъкатушещите улици и как бе оставал безсилен пред нежния морски бриз. Той отново погледна към залеза, който докосна очите му. Нежно, като ръката на някоя любима жена. Любима жена, която той бе изгубил преди много, много години. И друга една, която бе пагубна за света му. Пагубна за живота му... Отвори широко очи, когато чу приближаващата се музика. От края на широката улица зад гърба му прииждаше весела тълпа. Гласовете им се чуваха отдалеч, а първите хора, които се доближиха до писателя весело го поздравиха с танци и махане на пръчките, които носеха в ръцете си. Посрещнаха го първо два клоуна, скрити зад червени и жълти маски. Глуповатите им, смешни шапки дрънчаха, заради звънчетата, окачени по разноцветните им крайща. След тях се появи цяла орда от приказни герои. Вещици с дълги носове, огнегълтачи с позлатени маски подскачаха около големия трон, носен от няколко прегърбени роба, чиито маски бяха привързаните към лицата им парцали. Един от огнегълтачите застана пред поета и духна една от горящите пръчки в ръцете му. Към небето се устреми огромна огнена феникс птица, която с яростен вик се спусна към морето и потъна нейде в унищожителните за нея ширини. С весел смях, огнегълтачът се превъртя и отново се включи във все повече напредващия парад. Поетът не знаеше какво се случва. Всичко изглеждаше като една голяма жива дъга, спуснала се към скучния и едноцветен цвят на земята. Яворов направи няколко крачки и се сля с прииждащата тълпа. Отвсякъде виждаше маски и ветрила, бутафорни рокли и пищни украси по косите, лицата и ръцете. Всичко беше извадено, сякаш от нечия красива фантазия, търсеща своето проявление. И той стоеше там. Между напредващата тълпа, която сякаш нямаше край. Единственият човек без маска. Единствения човек без танц и музика в душата. Усети как нечии силни ръце сграбчват киткити му. Други няколко обхванаха нозете му и писателят се възправи във въздуха, пренасян нейде и от незнайно кого. Всичко се превърна в една мешаница от красиви цветове, която се впиваше в очите му, като очаквано желание. Силните ръце го оставиха до празния трон, носен все още от маскираните с мръсни парцали роби. Яворов се изправи и се огледа на всички посоки. Светлината на залеза се бе сляла с разноцветните рокли и украшения, за да образува второ море от цветове, което бе по-гигантско дори от онова, което наричаха Черно море. За миг Яворов затаи дъх в очакване вълните от цветове да го погълнат, да го заровят в магичните музикални тонове, които сякаш превръщаха душата му в една бяла чайка, готова да покори небето. Но изведнъж всички притихнаха. Погледите на замаскираните дами и господа до един се впиха в немаскираното лице на поета. Една жена сложи ръка на устните си, сякаш бе видяла нещо неприлично и дори арогантно. -Но той не носи маска!-възкликна същата жена, маскирана с пищно жълто перо. От човека до нея, когото тя побутна шеговито, се чу смях,. -Не е възможно, всеки човек носи... Мъжът примигна с прикритите си зад черно каро очи и пристъпи напред. -Нямаш ли маска, непознати?-попита го той. Яворов поклати отрицателно глава, неспособен да проговори в рамките на този разговор. -Тогава нека ние му покажем нашите!-чу се властен и ужасяващ писък нейде от средата на парада. С едно движение на ръката си, празнуващите свалиха своите маски. Ужасяващите им сиви и черни лица, обезкървиха цвета на Яворовата смелост. Той направи крачка назад, ужасен от гротесктните кривооки създания, които бяха скътали в очите си най-силната и ужасяваща злоба. Огромните им остри зъби, просветваха от отворените им в зловещи писъци устни. По лицата им имаше белези, от все още кървящи рани или пък ужасяващи издатъци, които бавно се приближаваха към поета. Живата подпора под краката му изчезна и той се сгромоляса до трона, като удари гърба си в един от позлатените му ръбове. Ужасяващите същества тръгнаха към него, насочили пръстите си, по които присветкваха острите, извити нокти като готови да убиват остриета. В очите на автора се явиха сълзи от страх, сълзи от неизбежното. Той щеше да намери смъртта си тук, разкъсан от ноктите на едни ужасяващи създания. Но преди те да стигнат до него, лицата им се превърнаха в типично човешки. По тях изгряха подигравателни усмивки и всички вкупом се засмяха на жалкото същество, което се гърчеше до краката им. -Това не е ли онзи несретник?-изкрещя една дама през смях.-Онова нищожество, което погуби своята любима? Всички избухнаха в силен смях. -Да, същата утрепка. Същият убиец. Смехът се извисяваше все по-нагоре и все по-нагоре. Протегнатите в подигравка пръсти премазваха всяка радост, всеки мъничък спомен в душата на поета. Те като гигантски камъни се стоварваха върху душата му и я разкъсваха, като оставяха единствено осакатени парчета жива плът. Нима това заслужаваше той? По-добре онези същества да го бяха унищожили. Да го бяха хвърлили в ямата, в която бяха попаднали и Мина и Лора. Да го бяха пратили при тях... Да го бяха измъчвали физически. Да го бяха разхвърляли из целия свят парче по парче... Не можеше да слуша това. Не можеше да гледа това. Писателят зарида насред дивите смехове на хората, ала неговите ридания не бяха толкова силни. Те заглъхваха нейде из здрача на разбитите мечти и оставаха там... Докато той не издигна онези мислени стени, зад които се бе крил толкова много самотни лета. Стените на един разрушен замък се издигнаха отново над него. Единствено луната освети тяхното издигане, а нейните лъчи плахо се показваха през порутените прозорчета. Те се опитваха да изцерят разбитата душа на поета, но тя вече бе потънала дълбоко в сълзите на една неразбрана душа. Тази душа усети лека топлина в един момент. Усети една дребна и позната ръка да се спуска по рамото му. Зачервените очи на Яворов се обърнаха настрани ... и я съзряха... Красива като самодива. Смирена и тиха. Пред очите му стоеше същата онази жена, която той бе обичал сякаш преди векове. -Мина...-едва- едва пророни той. Изправи се. Преди да заплаче отново той потъна в прегръдките й и усети топлината, която толкова пъти бе сънувал. За която толкова пъти бе мечтал. -Никой няма вече да те нарани.-прошепна му онзи нежен глас в ухото му.-Никой... никога. Той я притискаше все по-силно до себе си. Припомняше си нежната обич, която го бе карала да лети, дори и след нейния край. Дори и след неговата частична смърт. -Очаквахме те. Огненият страстен глас бързо го накара да отвори очите си и да се изплъзне от обятията на Мина. Зад него стоеше Лора. Същата онази величествена и буйна стихия, с която си бе отишла другата част от живота му. -Ти...-изрече той. Тя се доближи до него и страстно целуна устните му. Същата онази страст, която го бе изпепелила докрай. -Вече не принадлежиш на отвъдния свят. Трябва да останеш тук, където времето и пространството нямат власт.-рече му високопарно тя. Зад тях, Мина стоеше с приведена глава, но не от тъга, а от смиреност. -Ти наистина победи, Лора. Унищожи дори онази част от мен, за която все още туптеше сърцето ми. Огнената жена поклати глава и сведе очите си. -Не съм искала да го правя. И не бих го направила, ако не знаех сега... Тя докосна нежна ръка лицето му и присви устни в любвеобилна усмивка. -Ние сме двете твои страни. Нежната и покорна Мина и аз, огнената, страстната и борещата се срещу всяка злина и двуличие. Ако знаех това, ако бях достатъчно силна да го приема.... Жената замлъкна и вдигна ръката. Там стиснат в юмрук бе револверът, готов да отнеме живота на писателя. Той го пое в ръцете си, като не го изпускаше от очи, сякаш беше отровна змия, която всеки момент щеше да го нападне. До него Мина му подаде стъклената чаша, пълна с отрова и нея той хвана с другата си ръка. -Изборът е твой.-каза покорната жена, целуна по челото любимия си.-Ако дойдеш при нас.. повече никога няма да бъдеш сам. Никой няма да те обвинява за неща, които не си сторил. Яворов бе впил поглед в отровната смес. -Ще имам ли нужната сила да го направя? Той затаи дъх, докато двете негови любими бавно се скриваха в мрака. -Тя е в теб. Трябва само ти да я намериш. И всичко отново се превърна в мрак. Той отново беше слепецът, обвиняван за мъките си и терзан всеки ден от невинна вина. В ръцете му обаче стоеше единствено нещо продълговато. Той напипа двете дупки, които служеха за отвори. И изведнъж се сети. Това беше маска. Остави бавно маската на леглото. Изправи се и с опипване стигна до единия шкаф, от който извади малка купчина с писма. Остави ги на леглото до маската, след което се придвижи бавно до масата. Трябваше да приключи с този живот веднъж завинаги. С този рисков театър, в който бе изгуби достатъчно. Беше се борил достатъчно. За свободата на лириката, за свободата на Македония и за свободата на самия себе си... Точно сега щеше да извоюва тази свобода. Изпи чашата до дъно. Повдигна заплашителния револвер. Не затвори очи. Мракът беше достатъчно гъст. И сякаш всичко се развидели, когато последния патрон се вряза в главата му, като последната песъчинка в един пясъчен часовник.                                                            *****   Тодор Александров стоеше до гроба, хванал в ръцете си червена роза. Присвил очи, той въздъхваше отново и отново за всичко, което се бе случило. Не винеше себе си. Та нали Пейо желаеше това. Тодор бе станал свидетел на падението на писателя. Бе го изпратил до самите адови порти, от които го бе избавил. А адовите порти бяха тук, на земята, сред обвиненията и мръсотията, които се сипеха като унищожителен дъжд над съществото на поета. Тодор дори не усещаше присъствието на своя приятел. Дори не виждаше красивите жени, които стояха от двете му страни. Неговите две неотделими части. -Иска ми се да му подаря нещо.-рече поетът.-Той бе последния ми приятел. Един от малкото, които не опетниха моята невинност. Мина го прегърна през кръста и нежно се усмихна. -Можеш да му подариш надежда. Лора сложи глава на рамото му и въздъхна. -По вятъра може да изпратиш всичко. Един свеж полъх докосна лицето на Тодор. Той се извъртя на няколко различни страни. Сякаш някой го бе докоснал с нежна приятелска ръка. Нежната и приятелска ръка на Яворов. -Завинаги ще сме приятели...-прошепна почти просълзен тъгуващият. Усмивка изгря на лицето му. Този полъх наистина му бе дарил надежда. Извърна се настрани и тръгна по пътя на борбата, която все още не бе приключила за него. -А сега накъде?-обърна се към своите две любими поетът. Лора хвана едната му ръка, а Мина другата. -Към вечността.-каза войнствената жена.-Там където няма маски и никой няма да успее да те достигне с невидимите си оръжия. Двете жени горещо го прегърнаха. -Вече си сред тези, които те обичат.-прошепна му нежно Мина в ухото. Тримата полетяха към свежите пролетни небеса, които се будеха след дългата смърт на зимата. Яворов се усмихна, докато се гмурваше в мекотата на облаците, намерил себе си след едно търсене, което бе завършило с щастлив край.