Поп Игнатий беше приключил с литургиите за днес. Грешниците се бяха уморили да се изповядват. Бяха скрили греховете си под възглавницата на притъпената съвест.
Той проследи с поглед старата жена, която гасеше тлеещите свещи. Както винаги, тя хвърляше на отеца погледи изпълнени с неприязън, на която той беше свикнал. На Божиите хора доста често се гледаше с негодувание. Но какво можеше да се очаква, след като той проповядваше доброта и великодушие? Думи, които губеха значението си насред несгодите на това тъжно време. 
Светият човек още веднъж се прекръсти пред иконите, положени на стената и се обърна, свел поглед към земята. Готов да си върви, той замислено се загледа в светлината идваща от отворените църковни врати. Мислеше си за целия онзи свят, потънал във вледеняващия ужас на войната. Онези, които едва ли щяха да излязат живи от нейните огньове. Които ходеха боси насред снега. Те гладуваха и едва дишаха, пронизани дълбоко от жестоката истина на една човешка гордост. Онези мъже и млади момчета, които никога повече нямаше да видят своята майка България.
Неговият унес беше прекъснат от приближаващи стъпки. Светията повдигна глава и отвори изненадано очи, когато видя младата жена, пристъпваща към него. Тя беше като ангел, облян от светлината на умиращото слънце. 
Нейната стройна фигура и сключени в кок дълги коси, припомниха на Игнатий, че по Земята бродеха създания, умеещи да омагьосват само с присъствието си. За него обаче, повечето от тези красавици, бяха по-грозни и от дявола в душите си. Те носеха със себе си поквара и греховност. 
Отецът направи стъпка напред, за да може да види по-отблизо новодошлата.
-Госпожо Иванова?
Той сведе глава в тих поздрав и се усмихна, когато видя добродушното й лице.
-Идвам да се изповядам отче.-рече тя, а на устните й изгря тъжна усмивка.
Попът отвори изненадано очи, след което поклати нервно глава.
-Надявам се само да не смущавам покоя ви.
-О, не, разбира се, че не. Просто съм изненадан, че сте дошла...
Тя сведе виновно поглед.
-Така е, отдавна не съм идвала... Нека иде при кошницата с греховете ми. Както и да е, аз съм тук, за да помоля за прошка...
Отецът изпъна гръб, готов да изслуша тази толкова изстрадала жена.
-Грешна съм отче.... в очите на другите съм грешна. 
Младата госпожа сведе поглед, а в очите й заискряха първите издайнически сълзи.
-Грешна съм, затова че не губя надеждата си. Затова, че се опитвам да съживя една мечта, която може би вече отдавна лежи нейде мъртва, заедно с другата част от сърцето ми. 
Сълзи се застичаха по нежните бузи на жената.
-Но нима има нещо грешно в любовта и в това да не искаш да пристъпиш клетвата, дори и това да ти донесе самотата на оставащите дни? Това ли иска Бог? Да се отричаме от чувствата си, дори когато е късно, или да се борим за тях, до последния си дъх на тази... тази грешна земя?
-Мило дете....-трогнат от думите й Игнатий пристъпи напред.
Той нежно докосна рамото й, а сълзите вече се превръщаха в плач.
-Често хората не разбират думите Господни. Често те приемат всичко буквално и с това, всъщност богохулстват и унищожават...
-Не мога да се откажа от това, което съм градила толкова много години. Не мога да се откажа от.... него....
-Недей!
Попът се прекръсти.
-Вярвай, детето ми. Вярвай и следвай сърцето си. Само така ще успееш да  прескочиш ямите от хорска злоба, плъзнали като отровни змии около теб...
Двамата дълго стояха загледани един в друг. Младата жена изтри сълзите си и стисна ръката на попа, неспособна да каже каквото и да е.
Тя се обърна и с бавни крачки се устреми към изхода. Зад гърба й поп Игнатий отново се прекръсти.
-Може ли така, Боже? Безгрешните да тънат в обвинения, а грешниците да се прикриват зад лъжи. Накъде отива този свят? Накъде?
Останала глуха за думите му, младата жена потъна в последните лъчи на падащия изгрев, разстлал своето обещание в кристалните води на морето.