Здравейте! Надявам се този мой нов разказ да ви хареса. Той е нещо много ценно за мен, защото макар и кратък, разкрива всички онези неща, за които си струва да се бориш, а именно-мечтите.



Сляп е само онзи, който не може да види мечтите си и няма куража да се бори за тях...

Пристанът на мечтите е място, което много хора знаят, но малко хора успяват да достигнат. То се крие в съзнанията ни и разкрива най-съкровените ни желания.
Някои хора, желаят огромни палати от чиито гигантски дворове да се възхищават на пищните куполи. Други, копнеят по несретни богатства, в които да къпят егото си, угнетено от кризисната реалност, която често превръща дори и най-смелите ни мечти в горки просяци. Трети, копнеят единствено за изцерението си от незаслужените наказания, с които съдбата безсрамно ги е жигосала.
Така, една вечер младият Григор бе победил слепотата си , която беше негов мълчалив спътник още от ранна детска възраст. Той стъпваше по приятно нагорещения пясък на един красив и самотен плаж, а вълните нежно галеха ушите му със звука си. Те му приличаха на гигантско стадо коне, което връхлиташе върху света , украсено с бели гриви.
С весел смях, момчето затича по пясъка и подритваше водата стигаща до брега. Изящните кристали, които той твореше с крака, се разбиваха досущ като сълзи обратно във водата и оставяха в него вкусът на красотата, който той до днес не бе вкусвал.
Лягаше на плажа и заравяше ръце в топлите му прегръдки. Със сълзи на очи той гледаше лъчите на слънцето, които докосваха нежно водата и я превръщаха във великолепна феерия от светлини.
Григор не можеше да повярва. Той се въртеше на мястото си и гледаше навсякъде около себе си, уплашен да не изпусне дори и един момент от този прекрасен живот. Море, слънце и топъл пясък... Тази гледка щеше да събере елементите си в една безсмъртна надежда, която той щеше да помни завинаги...
Но вече беше време за тръгване...
До каменният кей спря малък, дървен кораб, чийто нос завършваше с голям, запален факел, а от мачтата се вееше красиво червено знаме с изваяна на него златна русалка.
От кораба слезе млада жена в бяла рокля, която вървеше бавно към младото момче. Той знаеше за какво идва тя. Искаше да избяга от нея, ала не можеше да го направи, запленен от нейната безкрайна красота.
Трябваше да се върне в мрака, защото това не беше неговата реалност.
Трябваше да се крие в ъгъла като долен плъх и да се самосъжалява, заради слепотата, която бе като проклятие.
-Знаеш за какво съм дошла-каза с меден глас жената.-Време е да се връщаш.
Григор направи крачка назад и поклати отрицателно с глава.
-Толкова кратко време ли ми е дадено, за да бъда щастлив? Това ли заслужавам след всички тези години в слепота...?
-Мисля, че и сам разбираш-това не е твоята реалност. Тя е...
-...жалка, изгубена, мъртва, безчувствена...
Момчето хвана главата си с ръце с надеждата да прикрие сълзите си.
-За какво трябва да се връщам там, когато ще получавам единствено вересиите на едни отминали миражи?
Той падна на колене и се отдаде на горкия си плач-предсмъртната мелодия за поредното нещо, с което трябваше да се раздели. Жената се доближи до него и сложи нежна ръка на рамото му.
-За да можеш да превърнеш мечтите си в част от тази реалност.
Плачът му изведнъж стихна.
-Ти никога не си бил сляп, момче. Това е така, защото винаги си можел да видиш онова, което обикновените хора не могат.
Красивите сини очи на жената бяха последното нещо, което Григор успя да види. Плажът, момичето и корабът изчезнаха, разрушени от мрака на безсилието, което умираше в своята жалка прокоба.
Но от този ден нататък, Григор имаше нещо повече от другите. Той носеше надеждата, че отново ще прогледне дълбоко в сърцето си. Макар и живеещ в мрак, той бе видял светлината по-добре от всеки друг.