Тези дни се чувствам странно. Може би е заради настъпващата скоро есен, знам ли... Без много приказки, ще ви представя един разказ, който написах наскоро и идеално разкрива как се чувствам в момента. Надявам се все някой да му обърне внимание. Ето го и него:

В голямата прашна зала на умиращия театър, настъпи времето в което да се изиграе последната постановка. Като негова предсмъртна въздишка, той щеше да изпусне обичайните си топове от прах и неудобни места, насред някаква нескопосана театрална пиеса, в която щяха да играят посредствени и недотам добре изглеждащи актъори.
Пет минути преди началото в залата имаше точно осем човека. Един дебел критик, бъркащ си в носа, сякаш изказващ мнението за пиеската като цяло, три циганки, държащи в ръцете си цветя, трима пияни господа, които подхълцваха от време на време и едно малко бездомно дете, което бе намерило малко топлинка единствено в безплатната театрална пиеса.
Цветята в ръцете на циганките не бяха за актъорите в пиесата. Те бяха за продан, тъй като те бяха цветарки и се надяваха да задоволят желанията на голямата публика, без да знаят, че почти на никого не му пукаше за предсмъртния вопъл на един рушащ се театър. Лошото беше, че театъра бе едва на няколко години. Като едно невидимо проклятие обаче, неуспехите вървяха по петите му и най-голямата публика в него наброяваше символичните 20-тина души...
Изведнъж, през малката очакваща врата се появи младо момиче с красива къса прическа. То продължи напред и купи цвете от циганките, които пък се закараха от коя да бъде продадено то. Накрая стигнаха до някакъв консенсус и момичето седна в средния ред на залата, очакващо началото на постановката.
И първото действие дойде по-бързо отколкото някой очакваше. Или по-скоро отколкото на някого му се искаше. На сцената излезнаха мъж и жена, обградени от много други елегантно облечени мъже и жени. До тях момчето, което трябваше да бъде главния герои стоеше незабелязано, свело глава към дървения под на сцената. То на няколко пъти се опита да изрече нещо високо и отчетливо, ала никой не го чуваше. Всички се бяха загледали в младия мъж, който ухажваше момичето облечено в зелена рокля. Изведнъж той разкъса ръкава на лявата й ръка и го хвърли на сцената. Публиката от девет души се загледа с жив интерес и приблеснали очи. Кавалерът разкъса и другия ръкав на жената, която в първия момент изглеждаше същисана, но след това се отдаде на този извратен романс. Смъкна роклята й, като остави единствено апетитно спусналия се като тъмен шоколад по кожата й корсет. Разкъса и него оставяйки по сцената парчета срам, който вече нямаше място в човешките души. Навсякъде дебнеше голотата-истината за грозния свят, която обкръжаваше хората под формата на подобни красиви тела, като тези на това изваяно момиче.
Жената обаче не се уплаши от голотата си. Тя се разхождаше из сцената, докато нейният извратен кавалер я гледаше с циничен поглед. Актрисата докосваше гърдите си, галеше корема си и показваше неприлични жестове на малката публика, която изведнъж бе изпаднала в екстаз. Местата сякаш бяха запълнени от милиони хора. Не милиони... милиарди! Целият свят сякаш беше в тази малка зала и аплодираше пошлостта и изпепеляващата външа красота, която превръщаше хората в безмозъчни останки на един отдавна потънал свят. Тези останки се влачеха, не вървяха. Те ръмжаха, не говореха...
Жената се разхождаше по сцената, непозната изкусителка, която изнасилваше всеки човек от публиката. Мъже, жени, всички потъваха в яростните викове на едно задоволяване на низшите страсти.
А главният герой гледаше безсилен, превърнал се във второстепенна част от пейзажа. Всички гледаха позиращото момиче, никой не искаше да се вслуша в думите му. Никой не искаше да разбере историята за добротата, която бавно вехнеше в един свят, изгубен за значението на тази дума.
Прожекторите угаснаха. Многомилярдната публика притихна пред второто действие. На сцената изведнъж се появиха няколко смешно облечени зевзеци, които под напора на някаква лека, неангажираща музичка изиграваха някакъв скеч. Около тях отново се въртеше момчето, което трябваше да е главният герой. То се опитваше да вземе думата, ала единственото, което получаваше беше безликата ирония на обърнатия гръб. Дебелашкия хумор разсмиваше публиката. О, как се смееше тази публика. Като разбунтувани демони, търсещи простотата в ума човешки, която сякаш нямаше граници. Шега след шега, караше тези зверове да се надигат от местата си и да раздават не само смях, но и аплодисменти към тези некадърни актъори, набутани в последната постановка на умиращия театър, като последното пришествие на едни умиращи кариери. И точно в края на тези кариери, стоеше онова момче, за което всичко беше приключило още с началото си. Никой нямаше да разбере неговата лека ирония към обкръжаващия свят. Всеки щеше да извърне гръб с лека усмивка пред елегантната му критика, отправена към разединените хора, воюващи като бездомни псета.
Краят на второто действие беше толкова безличен, колкото беше и този на първото. Нямаше спуснати завеси, нямаше антракт. Хората стояха по местата си, превърнали се отново в онези девет осъдени души. Прахта се сипеше върху тях като малки снежинки, събудена от тежките стъпки из сцената.
И започна трето действие.
Старовремските прожектори отново светнаха.
На сцената излезнаха двама мъже и една жена.
Нова вълна от комерсиалност обля деветимата и те отново се превърнаха в милиардите, които съставляваха света.
Какъв беше проблемът в трето действие ли? Ами едно глупаво, малко и разглезено момиче се чудеше кого да избере. Дали възпитания, млад аристократ, или възпитания, млад адвокат. Каква дилема, а? Борба на интереси между двама млади, разглезени и глуповати типове и едно момиче, което би спало и с двамата, още на сцената, само и само да се представи като качествена актриса. Или по-скоро, като желана куртизанка, която с красивото си тяло, подобно на тази от първо действие да прикрива истината зад сластни ласки и възбуждащи викове.
Но такива неща всъщност не се развиха на сцената. Двамата богаташи просто се караха за тази млада, красива и смееща се дама, която развяваше едно ветрило наляво надясно и пееше с фалшиви тонове песента за някаква малка овчарка, която се прибирала със стадото си вкъщи. Глупаво, нали? Милиардната публика отново избухна в диви аплодисменти. Те харесваха това. Харесваха интригите, които се завъртаха като милион ключове, отварящи вратата към порочната страна на душите им. Всеки беше пожелавал чуждото, всеки бе лъгала, за да има повече. Точно за това всички подкрепиха младата дама, когато тя избра и двамата и ги лъжеше зад гърбовете им с трети... Изведнъж тя наистина се бе превърнала в овчарката, а стадото й, бяха всички онези изгубени души, които седяха по местата си, изплезили червени езици срещу изкусителката.
Като изтъркан декор стоеше главният герой, засрамен от своето безсилие. Целият този смях, сякаш се спускаше върху него... Цялата тази умираща атмосфера, сякаш беше душата му, която колкото и да молеше за спасение, толкова повече се губеше в необятния страх на света. Нико не го интересуваше за истините, които щяха да излезнат от устните на младия герой. За какво им беше истината? Та тя само щеше да нарани и без това мъртвите души, които нямаше да усетят нищо и щяха да продължат да рушат с жестоките си оръжия и без това разнебитения свят...
Действие три приключи с угасването на прожекторите. Залата отново бе населена единствено от деветимата излъгали се души и самотата, която обикаляше като смърт всеки един от тях. А къде беше истинското лице на смъртта? Тя се въртеше в сърцето на младия герой и му нашепваше последните отчаяни слова. Той застана на сцената, пред малката публика, а прожекторите светнаха за следващото действие. Дебелият критик похъркваше на мястото си като развален изтребител. Циганките се караха за нещо, а пияниците отдавна бяха последвали светлия пример на критика. Бездомното дете се бе слисало в собствената си мъка, а само момичето гледаше стиснало цвете в ръцете си с тъжни сини очи.
Героят, превърнал се в част от пейзажа, извади нож от джоба си. Той го повдигна срещу светлината на прожекторите и острието присветна победоносно, очакващо да отнесе поредната жертва на човешкото безразличие. Момчето сведе острието и го допря до вените на свободната си ръка.
Толкова студен.
Толкова изящен.
Толкова смъртоносен.
Без да мисли главният герой дръпна острието и по сцената се изля червената кръв на отчаянието. Тя се разплиска по сцената като зловещо проклятие, но дори и тогава никой не видя падащото мъртво тяло.
Само момичето се приближи бавно и остави цветето в кървавите води на самотата. То не можеше да помогне на мъртвия герой, за това просто поклати глава и последва останалите, които доволни, че пиесата бе свършила, с бавни стъпки се отправяха към изходите.
На сцената остана единствено тялото, цветето и кръвта, която продължаваше да излиза от разкъсаните вени.
А от малкия кръгъл прозорец на покрива, един черен ангел гледаше тази ужасяваща сценка и една сълза се спусна по стъклото. Сълза за днес, утре и вчера, които щяха да тънат в безразличието на модерния човек, докато един ден света просто не пререже вените си.

Така бях поставена от обстоятелствата, за преживея ред трудни и унизителни моменти.Това може да бъде изтърпяно , само , ако носиш в себе си много истинска любов.Да тя ме преведе през този ад.Добре , че поне човекът към когото изпитвам тази любов я усети и отвръща със същото.Това компенсира и ми помага да забравя преживяното.Радвам се на силните чувства у мен и другия до мен и светът се превръща в моя и неговия.Нищо друго вече не съществува.

Радвам се, че си намерил/а това, от което имаш нужда. Благодаря, че се отби! Поздрави!

само си заплювам терен за коментар - но след като го прочета бавно и с удоволствие:)))

...мнението ти razkazvachka! Поздрави!

Прекрасен разказ, който ме разтърси! Умееш да правиш чудесни неща! Нека светлината бъде винаги пред теб! Поздрав!

...не съм чак толкова добър, но ти благодаря за мнението. Поздрави!

Напомни ми една друга култова тема "Борба", но излезнала от към четката на един неизвестен художник!
Хареса ми как пишеш-стойностно и провокиращо!
Поздрави!

Благодаря ти за оценката. Поздрави!

Написал си нещо много силно и истинско! Поздравления!

Радвам се, че ти допадна! Поздрави!

ще ти кажа само.
Покъртително, истинско, докосващо..
Пиши!!!
Пиши Човече - получава ти се много добре !!!
Поздрави и от мен !

Благодаря ти много, ще пиша... Остава само да има кой да чете... Поздрави!

Някак ми напомняш за Андерсен. И мисля, че си намерих 1-2 ключета.
Ще чакам да чета следващото!

Благодаря ти за хубавото мнение! Поздрави!

Помъчих се да си намеря място в твоя театър, защото дори и умиращ бих влязла в него, но не можах. Винаги съм искала да бъда на сцената, но не в такава пиеса, а местата в залата бяха заети, дори и правостоящите. Гадно чувство, да останеш отвън, но понякога е по-добре... А къде е режисьорът, да попитам... да излезе и да се поклони...Да обере народните аплодисменти...

Много ми хареса разказа ти, thefaseoftheshadow!
Толкова красив песимизъм ми звучи като "хубаво погребение".
Аплодисменти!

Да, много хора не виждат истинските и стойностни неща, заради които си струва да се живее и се потапят в комерсиалното и пошлото, а най-лошото е че имено то привлича и се изважда на масата. Трябва да имаме очи за красивите неща в живота, но и да можем да ги разпознаваме, за това трябва да знаем и за другите. Хубав разказ, поздравявам те, само краят нещо не звучи оптимистично, нека да не завършва черногледо. Например, онова хубаво момиче от публиката отива и поднася цвете на главния герой, който никой не забелязва. Хваща го за ръка и го извежда на свело, далеч от пошлостта, така любовта ще го спаси, както казва анонимният, това му се е случило, значи е реално, а не измислено.

Животът ни е театър, където комерсиалното(порнографията, пошлостта,чалга-културата) са най- гледаните представления! Ценните и стойностните неща умират задушени от безпереспективността:) Грубо звуча, но около мен само голотия,злост и завист! Все още се надявам,театърът на живота, да намери своите герои, които да предизвикат красота и духовни стремежи, към своята публика, която да ги подкрепя безрезервно и искрено! Искрено се надявам хубавите неща тепърва да се проявяват:))))

Наистина място в такъв театър не пожелавам и на най-големия си враг. А режисъорът не излезе на сцената, защото беше в публиката... Всъщност, цялата публика е режисъор на нещата, които стават успешни днес... Благодаря ти за коментара...

Благодаря ти за коментара и мнението. Краят не звучи оптимистично, защото това е някак част от моя живот, моя история... а изгледи нещо при мен да завърши оптимистично няма, така че... нямаше смисъл да се залъгвам. Поздрави!

Изключително съм ти благодарен, че се отби! Наистина надеждата за красивото, още не е мъртва... надявам се... Поздрави!

прозата ти. Харесвам сетивността ти - млада и изострена. Има нещо кафкианско...
Ще пишеш - другояче не може!

Радвам се, че има хора като теб, които ме подкрепят безусловно! Благодаря ти!

Поздравления!

Радвам се, че ти хареса! Поздрави!

такъв апотеоз на отчаянието! Мрачният театър, сцените, публиката и краят, краят. Това не трябва да е нашият край. Много дълбоко си проникнал в човешките истини. А сега ти пожелавам всичкият оптимизъм на света!

Радвам се, че ти хареса. Наистина не трябва хората да се убиваме с безразличие. Просто... не е човешко. Благодаря ти за пожелания оптимизъм. Може би и до него ще достигна... някой ден. Поздрави!

и в унисон с последните събития в живота ми
не ми се иска да призная този край
в живота ни - зловещ театър
и боря се
сама

Всеки минава през подобни събития. И може би някои излизат успешно от тях... Поздрави!

Написал си разказ за нашата дейиствителност с толкова силни метафори...Дали ще се намери сила, която да се изправи срещу "разединените хора, воюващи като бездомни псета", "разбунтувани демони, търсещи простотата в ума човешки","мъртвите души, които нямаше да усетят нищо и щяха да продължат да рушат с жестоките си оръжия и без това разнебитения свят..."..сила, която вместо да се поддаде на отчаянието да се изправи и запали светлината и освети посоката на СПАСЕНИЕТО!!
Пиши, притежаваш невероятен талант и дълбочина на изказа!! Хубав ден!!

Радвам се, че мислиш така. Трябва да се намери сила, която да разбунтува заспалия народ, иначе "бездомните псета" ще завоюват победата... Поздрави!

Национален идеал ни трябва и и истински водачи, будители...Поздрави и на теб!!

Стана ми много мъчно!
Това е целият ни сегашен живот събран в един стар, но не много театър - на сцената и в залата ...
"Сълза за днес, утре и вчера, които щяха да тънат в безразличието на модерния човек, докато един ден света просто не пререже вените си."
Това ли всъщност ни очаква?!
Или може би сълзата на черния ангел?
А може някой да обърне внимание и на главния герой?
Има и такива хора все още ...

Винаги се радвам на нови посещения. А относно останалото, времето само може да каже... Поздрави!

но по-важното е, че си овладял ключа на разказа и не губиш читателя ни на миг. Имаш голямо бъдеще!

Има коментари, които те карат да паднеш дълбоко в дебрите на отчаянието. И такива, които те карат да продължаваш да се бориш, защото усещаш, че има хора, които вярват в теб! Благодаря ти за коментара наистина много! Дойде в тежък момент, в който имах нужда от подобни думи! Искрени поздрави!

Благодаря и не спирай да пишеш!

Поздрави от Далечния изток! :)

Благодаря ти за коментара! Радвам се на нови посещения много! Поздрав и от мен!

Ти си много зрял! Имаш абсолютно драматургичен стил и великолепно бъдеще. радвам с, че те открих!

Радвам се, че и това ми произведение ти хареса! Благодаря ти за оценката! Дали имам бъдеще... само времето ще покаже! Поздрави!

ми стана някак тъжно от истините, които разкриваш тук....
Поздрави!