Днешният текст определено съдържа свежо положително настроение. Това е така, защото много от читателите на предишните ми разкази, ме разкритикуваха за това, че гледам много мрачно на нещата. И наистина отчасти е така...
Случиха се някои неща, които не бяха много приятни тези дни, но няма да им обръщам внимание.. Благодаря от сърце на razkazvachka , че ми помогна да се справя с тях.
Надявам се разказа ми да ви хареса, постарах се да е колкото се може по-положителен. Все пак и това е крачка напред!

Полет към дома

 

Гледайки снимката, Димитър се усмихваше, заслушан в приятната музика на своите мисли. Тази музика оцветяваше неговото сиво ежедневие в багрите на щастието. Радостта бе породена от момиченцето, което му се усмихваше чаровно от повърхността на фотоса. Косите на осемгодишното момиче бяха черни, досущ като неговите и се стелеха по нежните детски рамене. Очите на детето грееха в невинноста на играта, наречена детство.
Димитър погали с пръст снимката. Бяха минали десет години. Десетилетие, в което той бе бродил в самота из непознатите рамки на чужда страна. Да, беше срещнал всякакви чудеса по пътя си. Беше видял гигантски сгради, като лондонския „Биг Бен” или „Айфеловата кула”, докато търсеше място, където да се спаси от бедността, плъзнала из границите на България. Той трябваше да намери по-добро бъдеще за себе си, за красивата си съпруга и за онова сладко момиче, което го гледаше от снимката-неговата дъщеря.
Той си спомни как в края на всеки месец изпращаше определена сума пари на семейството си. Разхождаше се сред богато украсените улици и усмихнатите хора на европейските градове и се питаше, защо той трябваше да се раздели с всичко, което му беше скъпо. Често пъти искаше да вземе при себе си и жена си и дъщеря си, но уви... Нямаше възможност дори и да се върне в своята родина, обграден от тежка работа и мъки да се докаже пред своите взискателни работодатели. Беше се устроил на спокойно място в един малък френски град и  бавно започна да се издига в йерархията на една фирма за дърводобив. И сега, когато имаше по-висок пост и повече приходи, той реши да се върне там, закъдето плачеше сърцето му-
България.
Димитър виждаше китните поля и високи планини зад бялата повърхност на облаците. Сякаш ако скочеше през малкия прозорец на самолета, щяха да му поникнат криле и да долети при любимите си хора, които се молеха за него ден и нощ.
Погали за пореден път снимката. Лек страх му зашепна някакви съмнения, които единствени падаха като сенки върху радостта му. Неговата дъщеря, Милена, вече беше пълнолетна. Дали изобщо си спомняше за онзи малък човек, който искаше да стане голям, като намери своето място в богатия свят, далеч в чужбина? И ако го помнеше, дали го обвиняваше за това, че я бе изоставил? Дали го мрази или още пази любовта към своя баща? Дали усещаше, че той ден след ден се бе будил с мисълта за нея и бе лягал с молитва на устни за нейното здраве?
Мъжът прибра снимката и нетърпеливо затропа по коляното си с пръсти. Трескавото очакване бе към своя край.

 

                                                                   ****

Таксито спря пред българският му дом и Димитър излезе от колата. След като се разплати с шофъора, мъжът се загледа в малката градинка, която се разстилаше като цветен килим пред къщата. Очите му обиколиха нисичката порта. Той се доближи и отвори портата, като стъпките му отекнаха по циментираната пътека. На верандата нямаше никой. Той звънна на звънеца и остави куфарите на външната масичка.
Вратата се отвори и от нея се появи една красива руса жена. Сините й очи потрепнаха, когато срещнаха новодошлия. Тя повдигна ръка към лицето си и закри с нея своите устни.
-Мите...-едва-едва процеди тя.
-Лидия...-отвърна й с кривата усмивка новодошлия.
Без да говори повече, нейните слаби ръце го прегърнаха. Но в тяхната слабост се криеше топлината, която разкри на сърцето му, че вече се намира у дома.
-Мина толкова време...-рече жената през сълзи и пусна своя завърнал се съпруг.
-Мамо?
Жената се отдръпна и разкри едно красива, млада жена. Дъхът на Димитър изведнъж секна. Той вирна глава нагоре, а устните му бяха отворени в неописуема изненада. Не можеше да повярва, че отново е тук. Не можеше да повярва, че съпругата му беше простила неговото бягство, пък макар и отплатено с неговите работни сили и пари. Мъжът се съвзе и направи крачка напред, загледан в красивата принцеса, която се бе вгледала в непознатия.
И тогава тя го позна.
От очите й присветнаха искрите на прииждащите сълзи.
Една от тях, като нежен пламък се спусна по бузата й.
Устните тихо прошепнаха нещо.
Нещо, което отекна дълбоко в сърцето на блудния баща.
-Татко...
-Аз ли остарявам, или просто ти си пораснала?-засмя се весело той.
Красавицата затича към него, а сякаш летеше. Силата, с която го прегърна го накара да изгуби равновесие и двамата паднаха на колене на пода, смеещи се и плачещи от радост. Най-после се бяха събрали под силното крило на семейството.
Лидия падна също на колене и се присъедини към една обща прегръдка, обляна в сълзите си на щастие. Вече нямаше значение през какво трябва да преминат. Студеният привкус на беднотията и проблемите, загубиха стойност. Всичко зависеше от това, дали тримата ще бъдат единни. А те щяха да бъдат отново семейство, здраво стъпило на земята, която щяха да променят.
Една скитаща душа, най-после бе достигнала до своя дом.

А анонимни ще имаш - има пътечки - но пък, знаеш!

Спорно и творческо!

Благодаря, че се отби!

Хубаво и истинско! Поздрав, thefaceoftheshadow! А за анонимките, просто не им обръщай внимание! :)

Благодаря ти! Да се надяваме вече да не пречат!

Поздрави за пълния с човечност разказ! А другото, просто го загърбваш! И успех!

Хубав разказ! Изпълнен с искреност и желание! Сложни са човешките взаимоотношения, но е добре, когато хората намират общ език и компромиси.
Поздрави,Thefaceoftheshadow!

Сега разбираш ли, какъв талант си. Хората плачат понякога от радост, а ти така си го написал, че ме накара да го съпреживея и да си похълцам. Следващия път, пак да е толкова реално, хубаво, но да се заливаме от смях. Защо всички си мислят, че само тъжните, сърцещипателни неща са изкуство. Всичко друго е повърхностно, липсва дълбочина???

Впечатляващо!

Трогателно и с хубав край!
Поздрави и от мен!

Трябва да сме преди всичко хора, точно така! Благодаря ти, Светле, че беше първата, която го прочете и хареса!

Благодаря, че се отби. Поздрави!

Много се радвам, че съм успял да те накарам да го съпреживееш! Наистина се надявам някой път да успея и да накарам хората да се посмеят. Имам една идея, но не съм добър като комик и не знам дали ще се получи. Все пак ще пробвам.... пък ако падна, надявам се да не се отречете от мен. Поздрави!

Много се радвам на нови посещение! Благодаря ти, че отдели от времето си! Поздрави!

Хубавият край все пак понякога е необходим! Поздрави!

затова, че бащата е пропуснал да бъде в най-хубавите мигове с детето си...и точно това дава трогателния нюанс на разказа. Но за всяка жертва има и прошка!

Много добър разказ!!!

Благодаря ти за хубавото мнение! Поздрави!

Поздравления!

Благодаря, че се отби! Успешен ден!

Животът не може да се върне в старите си реални граници. И ега ти бащата, дето не е виждал дъщеря си като жена, поне на снимка! Представяш ли си как ще се развият нещата после? Колкото до повествуванието - немаш грешка! Диалогът е леко изкуствен.

Благодаря за коментара. А за живота и реалните му граници, никога не можем да сме сигурни. Спестил съм оригиналност на диалога, защото все пак те се виждат за пръв път след 10 години. Поздрави!

Пишеш страхотно.....друго нямам какво да кажа!

Адски ти благодаря за оценката... Ето такива коментари ме връщат на кратка! Поздрави!

Така е....в този свят е нужно толкова малко - просто една добра дума. Ако всеки го направи поне веднъж дневно, ще се живее доста по-добре....

но на мен не ми е.
Тук тъгата е много повече от ул."Рибарска"...
Четях и недоумявах КАК може един баща,/ако е обичащ/ да не види своето слънчево момиченце цели 10 години?!?!?!
Независимо, че е бил затруднен и че е изпращал финансови средства ...
Кой е галел косите на детето и му е казвал с целувка :"Лека нощ, миличко!".
Да, накрая това коленичене и тази тройна прегръдка, като че ли малко смекчават нещата ...
Но тези 10 /ДЕСЕТ!!!!!!!!!!!!/ години са безвъзвратно загубении за тримата ...
Блудния баща ...
Тъжно ми е и за тримата!

Бащата просто е искал по-добро бъдеще за дъщеря си. За това е тръгнал да търси щастието далеч от нея. Сега обаче и тримата ще имат втори шанс. И дори да е трудно, те все пак ще успеят! Поздрави!

Но си мисля, че най-доброто за едно дете е да има по една топла и любяща ръка в двете си ръчички - едната на мама, другата на тати!
Във втория шанс почти не вярвам! След тези 10 години се е натрупало отчуждение, което трудно може да бъде преодоляно, но аз искрено се надявам на твоите герои да им провърви и да се намерят отново!

Все пак това е разказ. Пък и исках да напиша нещо с хубав край! :P С тези тримата всичко ще е наред, а дали ще е така с някои други трима, които реално съществуват в света? Може би... а може би не.

Можеш да запалиш даже слънце през нощта на "прехода"! Браво!

Наречи ме просто мечтател! Благодаря ти за коментара! Поздрави!

А на героите от твоя разказ им пожелавам да се възползват от втория шанс!:)

разплака ме....Чудесно е да усещаш топлината на любяща прегръдка, обичта на любимите хора....Те са, които са в състояние да прогонят лошите спомени и тежките моменти, и да върнат щастието в едно любящо сърце.

и колкото и да е идеализирано, пак ти извиква едни мисли (от сорта на "ами аз като се върна, дали ще ме посрещнат така " и т.н.
щастливият завършек не прави разказа "нетъжен" ...
В разказите ти се забелязва много добра база, сега трябва да строиш. Успех !

Разказите ти са увлекателни, пишеш добре! Независимо към какъв жанр ще се ориентираш в бъдеще, пиши! Явно е, че имаш талант! Желая ти успех!

Благодаря ви за положителните коментари! Надявам се "добрата ми база" да "построи" нещо запомнящо се! :P Поздрави!

Поздравления и продължавай все така!
Удоволствие за мен е, че те открих в блога и
ти благодаря,за възможността да те чета!:)
Хубава и усмихната вечер!

Приятно е да прочетеш "неща",които ще те развълнуват.Благодаря ти!Пишеш страхотно!

Благодаря ти за мнението! Радвам се, че мислиш така! Поздрави!