Ето ме отново. Днешният ми разказ, всъщност е една забавна история, която моооже да се каже, че е по действителен случай (маже би леко пресилена :D) Отговарям на всички онези приятели, които харесаха предишните ми разкази и имаха нужда от нещо свежо и забавно. Надявам се да го харесате не по-малко от тях, макар и да съм още прохождащ в жанра на комедията. Все пак се постарах и се надявам разказът ми да ви донесе много положителни съботни емоции!

Мисия „Кандидат журналист”

 

В университета „Х” тази сутрин трябваше да се проведе изпитът по журналистика. Йоан отдавна чакаше този изпит. С трепет пишеше есета на различни теми и учеше от една специална книжка начина на писане на есе. Освен това, той бе изпрочел де що граматика има, и можеше да направи синтактичен разбор дори и на най-дългото и сложно написано изречение.
Представяше си деня като слънчев и приветлив, а лъчите на слънцето-осветяващи огромните отворени врати на университета, който щеше да е негов втори дом. О, какво въображение имаше това момче. Нищо чудно, че искаше да стане журналист...
Денят беше мрачен, валеше като из ведро. Вратите на университета бяха затворени, а до тях стояха някакви гигантски пазачи, които със сърдити погледи крещяха на кандидат-студентите да отстъпят назад.
-Майка си ли търсиш тукааа?!-крещеше един от едрите пъдари.
-Трябва да влизаме за изпит!-препираха се няколко от кандидатите.
-Изпитът започва у девет!-авторитетно изкоментира един от пазачите.
-Вече е девет и половина...
-Дай надзадеее!
Вратите на университета изведнъж се отвориха и учещите дадоха крачка назад, клатушкащи се като акробати без равновесие. Йоан се спъна в крака на един от кандидатите и полетя надолу. Падането му по стълбите беше съпътствано от охкания и пъшкания, а самият той приличаше на подхвърлена играчка. Докато падаше си помисли, че по-зле не може да стане, ала жестоката ирония на съдбата изпревари мислите му.
Момчето се озова право в един обърнат контейнер, стоящ пред стълбите на университета. Мракът и ужасяващата миризма удариха ноздрите му като нова колекция аромати от фолкпевица-травестит.
Йоан се изправи и изплю едно пакетче от обикновени вафли „Боровец”. След като свали от главата си един плик омазан с нещо кафяво, което той искаше да си мисли, че е течен шоколад, мисълта, че не може да стане по-зле, отново озари съзнанието му. Прокле се още на същата секунда. Градушката заудря главата му, като барабанени палки, а неговите отчаяни охкания бяха звуците излизащи от живия инструмент. След петнайсет минути (и още едно-две падания), Йоан все пак влезе в залата.
Докато търсеше залата си той трябваше да преброди половината университет. Все пак влезе в помещение, което представляваше малка стая, изпълнена с умислени лица. Една жена, близо 40- годишна, прибираше телефони и преглеждаше лични карти с широка усмивка на уста и приятелски искрени очи.
Тя прие личните карти и изключените телефони и изпрати кандидатите към техните места - чинове прашни и разкривени, с прогнили дървени крака и седалки.
Йоан изгледа един добре изглеждащ чин и без да се замисля, седна на единия от столовете. Поредната му голяма грешка. Изведнъж краката му се издигнаха, а главата му се озова под чина. Чак сега момчето забеляза, че единия крак на стола му липсва. Каква изненада?!
-Прекрасно място...-изсъска той през зъби, докато оглеждаше останалите, които се смееха на шоуто, което им бе представил.-Все едно съм в скрита камера...
След като провери и четирите крака на съседния стол, той с въздишка се отпусна на него и подпря глава с ръката си в чакане на началото на изпита. Това обаче хич не му спести поредния куриоз.
-Ем, чи да.... На изпитче съм милуууу, да по журналистикъъъ...
Йоан притвори очи с дива искра в зениците и се загледа към дразнителя, седящ на съседния чин. Това беше едно изрусено момиче с един тон грим по лицето си, приличащо повече на онези клоуни, които ходеха по рождени дни, отколкото на кандидат- студентка. Заело своята класическа поза, държаща телефона до ухото си, момичето прехвърляше назад руси коси и се вживяваше в своя лигав екстаз.
-Пригувурих темите ба милууу, ни мъ шъшкаааай!!!-смееше се високо момичето като извънземно.-Ама как биии... щти зема едно интервю... Амъ ти си земи некви дъъвки, че нали я знайш песинтъ на Ъпсууурт...
Пищящата ярост, която пораждаше у Йоан това същество, скоро щеше да доведе до първото убийство за днес. Селянката пищеше като някой умиращ лебед. Умиращ лебед, който Йоан искаше да нареже на парчета и да изпече на бавен огън...
-Внимание, ученици!
Пискливият глас на усмихнатата квесторка превърна първоначалната му ярост в мним проблем. Все пак, селянката на съседния чин щеше да млъкне, а изпитът най-после щеше да започне след толкова много премеждия...
-Здравейте, колеги!-усмихваше се жизнерадостно жената.-Искам да ви поздравя за това, че устояхте на градушката и дъжда и макар да влязохте половин час след началото на изпита, никой не се отказа от любимия си университет. Все пак, за да станете журналисти трябва отрано да се въоръжите с търпение, особено когато основната ви публика ще са дебили на средна възраст, очакващи от наивните си съпруги да им сервират вечерята, докато те подмятат мръсните си чорапи, гледат Биг Брадър и си мислят за поредната любовница, с която заменят онази (цензура)  ха-ха,  която им е родила три деца и трябва да издържа семейството си, работеща в един прогниващ и пропадащ университет....
По челото на жената (подобно на всички останали) се бяха спуснали ситни капки пот. Тя дишаше тежко, ала усмивката й все още грееше на лицето й (макар и със стиснати зъби).
-Въй, таз сякаш говори за татю ми...
Йоан за пореден път изгледа изпод вежди момичето до себе си.
След малко им бяха раздадени листовете и те зачакаха покорно темата..., която сякаш идваше пеша от почивката си на морето.
Часът беше 11 и 15, четиредесет минути до установения край на изпита, когато темата беше донесена. Заглавието гласеше-„Аз, Ти, Тя, Той, То, Ние, Вие, Те...”
-Къв е тоз урок по български?-изсмя се момичето до него.
И макар темата да беше километрична (и не просто объркана), Йоан започна да пише. Почти беше приключил с черновата, когато усмихнатата жена изведнъж задърпа листа му.
-Времето ти свърши слънчице...-усмихна му се тя.
-Но минаха само 45 минути...
-Това е третата задача от изпита. Все пак се очаква да бъдеш журналист и да пишеш статии за минута, секунда или дори стотна... Редакторите са взискателни.
-Но аз още не съм журналист...
-Но се предполага, че ще станеш! И като станеш, трябва да покриваш интересите на онези дебели, грозни готованковци, които...
-Добре, добре разбрах...
Жената се засмя чаровно и заедно с останалите листове, остави всичко на голямото бюро.
Йоан изскочи в коридора, с надеждата по-бързо да излезе от окопите, в които се намираше в момента. Отново прибързал със своята радоста, изневиделица той полетя назад, подхлъзнал се на бананова кора..
Момчето за пореден път се изправи и понакуцващ, говореше на себе си.
-Ако знаех, че тоя изпит толкова ще боли, да се бях записал по матура...
Дааа, да си журналист е тежка професия. Особено в страна, която не уважава мисията на журналиста... Пред журналистите все се поставят разни бананови кори, или трудът им бива захвърлян в кошчето, след дълго чакане пред някое безнаказано престъпление. За какво ти е изобщо да се опитваш да покажеш истината българино? Я си трай и остави на онез убавици, с прекрасния речник и русите косици да пишат за новите модни тенденции...
И докато се поклащаше като начинаещ алкохолик на десет водки, кандидат-студента излезе от университета, надяващ се никога повече да не се завърне в тоя зандан.
 

 

Ако всичко туй не бешИ - защо шъ съ ни нужни журналисти!
И я по-оптимистично - не можело по лошо - може, може...

А за автора - БРАВО!
Да ти върви по пътя на журналистиката - и внимавай там за ями, капани, банани и неочаквани теми от всякакви посоки и естество...

Благодаря ти, ще внимавам! Ама някои са като бананови кори, не се виждат... :D Благодаря ти за коментара! Поздрави!

Интересен разказ, но не ми се видя весел... А блЪндинката е станала водеща на предаване, познах я:)))))))))))

Само една ли си видяла? Щото те са няколко! Благодаря за коментара! Успешен ден!

И от мен успех с всички ями, хлъзгави елементи и изпити! Хареса ми!:)

Благодаря ти Деси! Радвам се, че и ти хареса експеримента ми! Поздрави!

Поздрави и от мен, Thefaceoftheshadow!
Има и такива моменти в живота, като да се подхлъзнем на кора:)))
По-важното е да не се отказваме от мечтите си!

Благодаря ти! Никога отказване, така е!

Малко си е смях през сълзи! Много сполучлив експеримент и очаквам следващия с нетърпение! Поздрав и усмивки от мен!

После сийбалумамата на всяка стъпка! Ако не бях практикувал дваесе лазарника, нивгаш не бих понечил! Осефери се навреме и избери нещо по хуманно! Днес журнализмът е само подчинение! В тоталитарните времена можеше да прокраднеш , с езоповски и не толкова, език личностното си кредо. Днес си обречен на слугинство!

Радвам се, че ти хареса Светле! Поздрав и от мен!

Всъщност, захванах се да уча журналистика, по-скоро, за да се науча да пиша по-добре, но ако ми се отвори шанс да практикувам специалността, защо не? Поздрави от мен!

Йоан ще стане журналист. По трудния начин винаги е по - лесно да станеш човек. Трудностите по пътя са за да осмислиш постигнатото и да се научиш да го цениш. Пиши. Успехи!

Благодаря ти за посещението! Ще пиша... нямам избор! Поздрави!

Слабохарактерните хора не могат да изпълняват трудни мисии.Поздравления за разказа!:)))

Така е, ако нямаш цел и желание да я постигнеш, няма как да стигнеш до някъде. Поздрави и на теб!

но толкова реалистична, че не ми беше забавно.
Ирония и сарказъм от човек на твоите години!
С твоя поглед върху същността на нещата можеш да стигнеш много далеч, въпреки, дъжда, градушката и динените/в случая бананови/ кори!
Пожелавам ти истински успех в журналистиката, а не такъв като на сегашните комерсиални и платени журналисти!
Отстоявай себе си и най-вече - дръж се здраво за истината!
Беше удоволствие за мен да прочета само част от това, което си написал!
Поздравявам те!

Благодаря ти за мнението! Ще се опитам да бъда себе си и да се отстоявам, колкото и да е трудно! Поздрави!

Мойш дъ станиш идин път журналис, кът` Алека пуне,
а Русото нъпрау мъ уби! Бравос! Ши тъ земъ в икипъ!

На добър час, thefaceoftheshadow!
Имаш око и талант за рисуване и водиш добре читателя през патилата на героя си.

Благодаря ти много за посещението! Коментарът ти ме зарадва искрено! Поздрави и от мен!

написан с чувство за хумор и правдивост-отразява точно нашата действителност :)))!

Благодаря, че следиш нещата, които пиша! Радва ме, че все пак не оставам незабелязан! Поздрави!

И да знаеш - месото от лебеди не се яде:))) Те са само за красота - като блондинките:)))

По-точно не бих се изразил! Поздрави!

Добро, но защо ли ми е толкова познато?
Краят е адски неочакван, но много верен и ме зарадва.

С всичко трябва да свикваме колега! Журналисти сме! (почти) Поздрави!

готино!

в мисионерската работа.Нали трябва да се знае към какво се върви?Поздрави и честит празник!:)))

Благодаря, че се отби! Поздрав!

Честит и на теб! И благодаря за коментара!

Разказът ти е увлекателен, прочетох го с удоволствие! Надявам се и в бъдеще написаното от теб да ни радва, да създава само положителни емоции! Напред, бъдещето е пред теб!

Надявам се да не ви разочаровам! Много се радвам, че обърна внимание! Поздрави!

"гигантски пазачи", "огромни врати" и бедите следват една след друга. харесва ми как си предал неговите емоции. Наистина, виж как от тъжните неща може да се получи нещо усмихващо.Умееш го това писането, успех!

Благодаря ти за мнението! Радвам се, че така мислиш! А от тъжните неща, понякога излиза и нещо забавно... разбира се, само понякога! Поздрав!

наистина комично, но и много реалистично!
Тези, които умеят да се шегуват със себе си,
значи са преборили Егото и това е първа предпоставка
за успех!
Милата родна картинка е ясна, но когато гоним мечтите си
разбираме, че си е струвало да извървим пътя, въпреки всичко!
И да знаеш, сигурна съм, че от теб ще излезе голям журналист и
съм сигурна, че ще те чета!:)

Благодаря ти за мнението! Дано някой ден изгрее и моята звезда. Коментари като твоите ме карат да вярвам и да продължавам да се боря. Поздрави!