Песен сред развалините

Човешки плач се носеше насред развалините. Без значение дали той беше на възрастен човек, или на дете, той се наслояваше върху издигналата се прах и превръщаше унищожения град в място не само на разрушени домове, но и на разбити мечти и сърца.
Пристигналите медици носеха човешки останки, покрити с бял чаршаф върху носилка. Отнасяха парчетата от предишния живот на място, което да ги подготви за вечния им път. Но кой щеше да подготви гърчещите се в своята болка хора, които бяха насядали около руините на собствения си живот, скрили глава в краката си. Техният плач отекваше като зловещо ехо и сякаш търсеше смъртта, за да я накара да върне любимите хора. Техните спокойни животи, бяха разтресени от зловещите прегръдки на земетресението. И в неговите предсмъртни ридания, те бяха изгубили всичко, що имаше стойност.
Отвсякъде се виждаха оголени разрушени стени. Някои къщи бяха сринати със земята, а други бяха разрушени до половина. Остри железа стърчаха от основата на  нещо, което някога може би е било подслон за човешките същества. Прахта хвърчеше навсякъде като сива мъгла и покриваше тази тъжна картина. Прах, която влизаше в очите на хората и се смесваше с техните сълзи. Сълзи пълни с болка и страх, който се опитваше да изтече от уморените съзнания.
Унищожението беше навсякъде.
Смъртта дебнеше като гладен хищник.
А хората... хората изведнъж замлъкнаха...
Писъците на тъгата угаснаха като пламък на свещица. Едно тежко мълчание застана насред апокалиптичната картина. И това мълчание бе по-тежко дори и от жалните писъци. Всеки се затвори в себе си, за да може да преживее ужасяващата загуба. А душите пулсираха като отворени рани, когато се натъкваха на жестоката истина, че всичко за което бяха мечтали.., беше изчезнало в един миг. Домовете, любимите хора, всичко беше отишло по дяволите. Природата беше взела своето. Земята се беше разтресла, за да може да причини поредните човешки страдания.
Ранените охкаха, носени от санитарите. Някои нямаха ръце, други крака, а трети бяха с превързани глави. Имаше и няколко по-леко ранени, които се бяха разминали само с превръзка. Но можеше ли някой да сложи превръзки на разбитите сърца? Можеше ли да закърпи раните, които тези самотни хора трябваше да се опитат да излекуват сами?
Изведнъж, едно малко момиченце, сгушено между две наполовина срутени стени се изправи. Направи няколко несигурни крачки... и запя.
Песента започна плахо, тихо и угасващо. Но угасващата свещ изведнъж се превърна в огън. Огън, в който се пееше за надеждата, за новото начало и за хората... онези, които щяха да помогнат на страдащите и да подадат ръка насред руините на тази страшна истина. Песен за единението и за топлината в душата, която винаги можеше да бъде възродена. Трябваше да бъде възродена.
И сякаш вятърът подхвана този огън. С него той се вля във всяко разбито сърце и закърпи за миг парчетата. Даде надежда за утрешния ден и песен в устните на замлъкналите хора.
Измъчени, пречупени и наранени, един по един хората се изправяха. Обградени от мръсотия и потопени в сажди, те запяха изведнъж тази красива песен. Песента се разпространи между тях и те започнаха да подават ръце едни на други. Дори санитарите спряха своята черна работа. Заслушаха се в прекрасния хор, който превръщаше песента в ореол. Този ореол изгря над погубения град като слънце. Лъчите на това слънце окъпаха лицата на страдащите и изведнъж... по всяко едно от тях изгря несигурна, но истинска усмивка. Спасението винаги щеше да бъде близо, защото то живееше дълбоко в душите, под формата на искрица надежда. И с песента, тази искрица се превърна в звездно небе, в което хората трябваше да продължат своята борба.