Бяха деца. Тичаха по полята, обляни в ярката слънчева светлина. Нежните треви докосваха босите им крака, като грижовни пръсти. Цветята повдигаха чашките си, за да погледнат към играещите си хлапета. Момче и момиче, които се смееха насред безгрижието на летния ден. Две деца, които растяха до приятелско рамо. Когато се уморяваха, те лягаха на живата земя и гледаха небето. Там виждаха облаците в различни цветове и форми. Някои от тях им приличаха на ангели, спускащи се към земята. Друг път, виждаха някое мило животинче, към което протягаха ръце. А понякога в небето съзираха огнедишащи дракони, готови да унищожат света със своя огнен дъх. Но двамата заедно винаги си представяха, че спасяват света от тези същества. С фантазията на своето приятелство, те усмиряваха въображаемия дракон и летяха на неговия гръб, гледащи към земята, дърветата, малките, подобни на мравки хора и техните домове.
Годините минаваха, а двамата оставаха неразделни. Петя и Станислав. Двама души, които преминаваха през огън и вода. Нищо не успя да развали тяхното приятелство. Нито наказанията на строгите им родители, нито задълженията в училище, нито дори онези, с които попадаха в по-интимни отношения. Нищо не можеше да скърши това приятелство. То беше прекалено силно, за да се даде на тайфуна на забързаното време. Дори и бурята, която щеше да се превърне в непрогледен мрак. Една раздяла, която щеше да остави душите им самотни и тъжни за дълго време.
Двамата винаги щяха да помнят онзи дъждовен ден, в който родителите на 15- годишния Станислав товареха куфарите в автомобила. Двамата гледаха един в друг, сякаш се опитваха да запечатат последния момент. Сякаш искаха да останат завинаги един с друг, някъде в дълбините на душите си, където всеки човек бе щастлив с хората, които обичаше. Ала не можеха. Те трябваше да посрещнат реалността, колкото и болка да им носеше това. Трябваше да се впуснат в морето от неволи и загуби и да намерят пристан на нечие друго място. На това място да намерят отново себе си и щастието, което заслужаваха.
Момчето и момичето за последно се прегърнаха. От очите на Петя се спусна сълза. Крехък бял диамант, който се вля в сърцето на Станислав и завинаги остана в него. Скъп спомен от едно отминало лято.
Писмата летяха по пощата на времето. Писмо след писмо, ред след ред, двамата оставаха приятелите, както бяха и преди. Силната връзка пордължаваше да се подхранва от енергията на сърцатите признания и разкази за живота на двамата. И макар да бяха само мастилени думи, тези послания стопляха душите на едни поотраснали деца. Години наред писмата бяха единствения знак, че приятелството не беше умряло. Поне докато те не бяха готови да продължат към един нов живот, срещнали се с нова надежда за сърцата си. И когато намериха този живот, те изоставиха писмата по прашните шкафове на отминалото детство. Но приятелството не умря. То заспа сън, от който щеше да бъде събудено от стъпките на двамата един към друг.И след много, много години, те се бяха установили на два съвсем различни острова. Бяха създали свои семейства, имаха различни приятели и вървяха по различни улици. Но различните улици не попречиха на двамата, да се срещнат на едно място, пресичащо техните пътища. Те се погледнаха в очите и онова чувство на сигурност и щастие отново изгря над тях, като слънце в небето. Не се познаха в първия момент. В следващия обаче се прегърнаха и сълзите потекоха по бузите им като красиви спомени. Нещо се отключи в душите им и всеки отново намери тази липсваща част от сърцето си. Те бяха брат и сестра, които знаеха, че можеха да споделят всичко. И този нов изгрев събуди заспалото приятелство, което се усмихна на галещите го лъчи и продължи да върви по пътя на надеждата.
25.09.2010 21:41
а за приятелството винаги има какво да се напише
Поздрав!
Други са с нас за малко и оставят отпечатък в сърцата ни.
Но ние никога вече, няма да сме същите...
Нищо не може да застане между истинските приятели!
Поздрави!
Поздрави за чудесния, докосващ те, разказ!
