Стига приказки, ето го това, което искам да споделя с вас:
А трябваше да бъде лято...
Малката детска ръчичка стоеше допряна до прозореца. Отвън вееше леден вятър. Дърветата поклащаха оголените си клони и удряха по покрива на къщата, скърцащи досущ като призраци ходещи по покрива. Момченцето обаче не се плашеше от странните звуци. Те пордължаваха толкова много време, че то изведнъж просто свикна с тях. Както свикна и със сухата ледена почва, която баща му не можеше да сади. Както свикна с умърлушените лелички и баби, проклинащи небето, което често им пращаше ледени снежинки. Дори сега, отнейде се носеше проклинащия глас на една стара баба. Носеше се по вятъра, който отново обвиваше света със своя леден смях.
А трябваше да бъде лято...
Макар и печката в малката стаичка да беше запалена, някакъв странен студ бе обхванал детското телце. То свали ръчицата си и хвана раменете си с длани. Разтри ги, сякаш се опитваше да се стопли, насред снега. Но макар да не беше отвън, то усещаше как студа бе обхванал стаята. Дъхът му се виждаше, излизащ от устните му във вида на дим.
А трябваше да бъде лято...
Малкото момченце продължаваше да гледа тъжната картина, изведнъж осъзнало, че то беше част от нея. Поредния фрагмент от един стих за самотата, който никой нямаше да прочете. Творение, което никой не би погледнал. Всички бяха толкова вгледани в проблемите си, че не забелязваха едно самотно дете, което в този момент се чувстваше сираче.
Баща му не бе му разказвал приказка за лека нощ от толкова много време. Той трябваше да търси решение на проблемите със заледената земя ден и нощ. Трябваше да търси други начини, за да засади семената и от труда му да излязат плодовете, с които да преживеят зимата. Зима, която вече беше ги изпреварила. Майка му непрекъснато шеташе из къщата без да поглежда рожбата си, сякаш момченцето беше някакъв безчувствен предмет, който просто стоеше в малката си стаичка и хващаше прах.
Увлечено в мислите си, детето беше стъписано от ледените късове, които изведнъж западаха към земята. Градушката се беше разразила за секунда. Бе превърнала небето в мрачен убиец, а земята в жертвата, която трябваше да унищожи. Огромните късове блъскаха по покрива, удряха се в прозорците и кършеха клони. Човешки писъци се счуха някъде в далечината. Един огромен леден къс удари прозореца, през който момченцето гледаше и остави след себе си широка пукнатина.
Детето се свлече уплашено до леглото си и се сви на кълбо. Искаше да запрати далеч страха, който бе обхванал душата му. Като с клещи, то го стискаше и изпиваше цялата енергия от него. То искаше да сподави вика си. Да сподави сълзите, които искаха да удавят самотата. А вика му искаше да бъде чут. Искаше тази зима най-после да свърши и на нейно място да изгрее слънцето на промяната.
Викът му се извиси насред всички човешки писъци. Той заглуши дори и ударите на леда. Вратата на стаята се отвори и високия мъж бързо се спусна към сина си. След него забързана тичаше млада, угрижена жена, която въртеше глава на всички страни.
Момчето се сви в прегръдките на баща си и хлипаше. Но плачът му заглъхваше все повече заедно с изчезването на ледения дъжд. Изведнъж той бе заместен от обикновените дъждовни капки, които нежно се спускаха по пукнатина на прозореца.
Детето замлъкна, почувствало топлината от бащината прегръдката и майчината ръка, която го бе помилвала по бузата. Двамата се усмихваха на своет момче, забравили за проблемите, забравили за бурята, която ги бе връхлетяла. Всичко лошо изгуби своята стойност, изместено от пробудената родителска любов, която двамата бяха забравили в последно време.
Дъждът спря, а с него облаците бяха разцепени от един малък слънчев лъч. Слънчев лъч, който се процеди през повредения прозорец и погали лицата и на тримата. Те вдигнаха очи към поздравяващото ги лятно небе. Небе, което освен слънцето им донесе и разноцветната дъга, която се спусна като ново начало над целият им малък свят.
А този свят се намира в душата на хората. Едно малко късче от самите нас, в което ту вилнееше зимата, ту властваше лятото. Място, което диктуваше своите сезони от човешките чувства. Имаше болка, а с болката-дъжд. Имаше и радост, а с радостта – слънце. Дъгата винаги изгряваше над всеки един от нас, дори и мрака да бе прикрил важните неща в живота. Когато обаче успеем да ги намерим, хората, в малките светове в душите ни отново вдигат очи към светлосинъото небе и ни благодарят. Благодарят ни за това, което им пращаме. Благодарят ни за това, че поддържаме надеждата в душите си...
слънце има,
макар, че от другата страна вали проливно -
не бива хлапето да се страхува - светът си е негов:)))
17.10.2010 13:44
тези, които са в нужда - т. е. за всички :)
Успех на начинанието ти и усмихната седмица!:))
