Блогът на thefaceoftheshadow :: Цветовете на промяната

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

13.03.2011 14:01 - Цветовете на промяната

Автор: thefaceoftheshadow Категория: Други

Прочетен: 13452 Коментари: 44 Гласове:

189

Последна промяна: 16.03.2011 10:53

Поздравявам ви с настъпването на пролтта. Най-после пролетните слънчеви лъчи ни стоплиха. И нека раздаваме от тази топлина, на онези, които се нуждаят повече от нея.

Усмивки. Извинения. Смях. Всичко това прикриваше досадата и безразличието, с което издателите се отнасяха към „Цветовете на промяната”. Малък роман за истините около нас, които и сами не забелязвахме. Кратка история за това, как зад всяко зло, се крие едно неразбрано добро. Но това можеше да се срещне единствено в книга. В реалния живот нищо не се криеше зад презрителните маски от добродушие. Единствено отегчението от една история, която се опитваше да се пребори с непосилната задача да променя. А отегчението всъщност беше страх. Страх от истината, която рано или късно достигаше до уморените от злоба съзнания. Но в този момент непознатия никому писател бе изгубил всякаква надежда. Нима можеше да се бориш с онези, които се страхуваха от реалността? Те го наричаха въздухар, докато самите те живееха в един изгубен свят, далеч от реалността. За да се предпазят. За да продължават без да поглеждат настрани. За да може да виждат единствено онова, което им е угодно. Колко ярост имаше в непознатия. Колко много имаше да каже, а как думите заглъхваха в човешкото невежество. Нямаше кой да го чуе, нямаше кой да го разбере. Поредния отхвърлил го издател. Поредния присмял му се човек. Яростта течеше във вените на наудачника. За кого се мислеше той? Какво се опитваше да промени? Света? Хората? Нямаше смисъл от всичко това. Той трябваше да се лиши от илюзията си час по-скоро. И така, една студена зимна нощ той излезе със запалка и страниците на книгата си в ръка. Отиде до поляната в задния двор. В момента тя беше единствено ледена суха пръст. Сняг нямаше. Беше суха, студена зима. Но не само времето беше такова. Такава бе станала и душата на страдащия. Писателя, чието перо бе строшено от човешкото безразличие. Припомни си думите. Припомни си усмивките. Припомни си отказите. Едно по едно, листата горяха под пламъка на яростта му. Стиснатите му бели зъби присветкваха на светлината на запаления огън. Думите умираха с вик. Листовете ставаха черни и малки, докато не се превърнеха в бездушна пепел. Една надежда умираше. Пепелта стоеше събрана на купчина. Нещастникът отново се беше прибрал в дома си, опитващ да забрави за онова, което трябваше да бъде. Опитваше да убие себе си и да се превърне в друг човек, двойник на всички останали. Така поне, щеше да се лъже, че не го боли. А вятърът изведнъж се появи насред зимната картина. Разнесе пепелта из цялата градина и я сля с чернотата на ледената почва. Като след средновековно погребение, когато душата отлита с пепелта от тялото. Но душата на думите, остана там. Тя се възроди от пепелта. Като феникс, който се извиси над всичко пошло, зло и грозно. Изящна птица, която огряваше всичко... със своя бял огън. В края на зимата от студената почва се появиха малки, бели снежинки. Покритата в кокичета градина учуди всички съседи. Зимата нямаше сняг и беше суха. Как толкова много красиви цветя поникнаха само на едно, единствено място? Всеки обичаше да гледа към тази нежна картина. Цветчетата приличаха на малки бели феи, които сееха с магията си пролетната топлина. Те омагъосваха и малки и големи, добри и безсърдечни. Хората вдишваха от аромата на хилядите цветчета и сякаш изведнъж ставаха по-добри и по-човечни. -Тези хора трябва да са безкрайно щастливи.-коментираха някои съседи. -Ха, това са само някакви си цветя! Да не би безплатен хляб да идва в къщата им? Или пък онзи непрокопсаник успя да издаде онази глупава книга?-отричаха думите им други. -Не, но това не са обикновени цветя-допълваха трети.-Кокичето е цветето на надеждата. Надежда, която украси дори душата на изгубилия надежда писател. Той се усмихна, гледайки цветята и в миг една нова идея се подреди в съзнанието му. Тази пролет дойде с цветовете на промяната.

Нагоре

Гласувай:

189

Следващ постинг

Предишен постинг

Имам нужда да вярвам

За прошката ми всеки ден е празник

Коментари

1. erato7 - Пролетна ведрина лъха при тебе, ...
13.03.2011 14:08

Пролетна ведрина лъха при тебе, Ванка!:)
(искам да гласувам, а не ме пуска, ЗАЩО)