На този хубав празничен ден искам да поздравя празнуващите за именния им ден със следващия разказ! Всички имаме нужда от различни цветове в живота си! Както и от късмета на четирилистните детелини! Надявам се да ви хареса!


  Стефан пристъпи бавно към притихналия дом. Триетажната къща се издагше над него като гигантски ангел, дошъл от неговото минало, за да го накаже за допуснатите грешки. Вместо да го размаже под тежките камъни на вината, къщата продължаваше да мълчи, изоставена от всеки живот, укрясявал двора й през изминалите години. Нямаше ги веселите детски смехове. Липсваха и гостите, които носеха на малкия Стефан поредния подарък. Изсъхнали бяха и цветята, които издигаха разноцветни чашки от градината пред къщата. Онова обаче, което съсичаше всяко щастие в душата на мъжа, беше факта, че родителите му отдавна бяха напуснали своята крапост от спомени. Времето бе отнело душите им, и ги бе изпратило на едно по-добро място, където продължаваха своя път напред. Никой не излезе да го посрещне. Сам, Стефан стигна до входната врата и се сля мъртвата тишина на къщата. Ледено усещане на тъга и наслоена прах се вряза в сетивата му. Той сведе поглед, но в очите му нямаше сълзи. Просто прехапа устни и продължи напред. Мина през всяко помещение, като си припомняше всяко движение, всеки жест, запомнен от него. Искаше да го пресъздаде отново, тук и сега, да върне времето назад и да съживи баща си, майка си, своето минало детско аз и... своето щастие. Седна уморено на дивана в гостната и въздъхна. Да, той наистина не беше щастлив. След толкова много залъгване, след толкова много обещания, той отново се намираше тук. Където бе започнало всичко и където може би щеше да завърши някой ден. Намираше се на мястото, където все още не познаваше ловките ръце на коварния свят. Не се беше сблъсквал с камшиците, които раздираха всяка доброта и ръцете на палач, които я осъждаха на смърт. Нямаше локви, в които да пада и да се дави, сякаш потъва в бездънно море. Нямаше маски, които да слага на лицето си, за да не се различава от онези, които всеки ден го допираха до ледената стена на провала. Трябваше да стане подмолен. Трябваше да намери следата, към един по-прост и бърз път към успеха път. И наистина постигна мечтите си, но на каква цена? Стана журналист, и то в една от най-успешните български медии. Водеше новинарската емисия, и неговото лице всеки ден посрещаше зрителите. За този си пост той трябваше да играе нечестно. Трябваше да разконцентрира останалите стажанти като него и да ги обръща един срещу друг. Да плете килим от интриги, по който те да се спъват и да падат в краката му. И успя. Направи всичко, точно както го беше замислил. Но сега, няколко години след като получи желания пост, телевизията срещаше доста финансови проблеми. Тя беше пред фалит, а от друга голяма медия предлагаха на известния новинар собствено предаване. При други обстоятелства, той дори не би се замислил за това. Щеше да се хвърли към апетитната оферта и да остави мястото откъдето започна да потъва в калта на забравата. Както потъваха всички телевизионни предавания и пенсионирани водещи в България. Но след всички трагедии, които се случиха, той имаше нужда от малко почивка. Въпреки всичко, не искаше да си отиде с линеещата телевизия. Искаше да получи още едно парче от апетитния сладкиш наречен слава. Наречен богатство. Искаше парчето да е по-голямо и по-сочно от преди. Да бъде нещо, което да утвърди кариерата му и да затвори устите на всички недоброжелатели. Да, в това се беше превърнал Стефан. Една подвита опашка, която падаше в краката на по-силните, и обръщаше гръб на по-слабите. Изчакваше докато силните загубеха своите постове и след това ги стъпкваше. Захвърляше останките в прахта и обръщаше гръб, готов да се поклони на следващата високопоставена личност. В един момент, той се погнуси от себе си. Видя какво петно бе всъщност. Осъзна всяка истина, която бе прикрил. Изправи се. Погледна през прозореца. Задния двор както винаги бе осеян с детелини. Трилистни елмази, които създаваха усещането за зеленикаво езеро. Припомни си как като дете влизаше в тази малка полянка и търсеше четирилистна детелина. Някога родителите му бяха казали, че тя изпълнявала желания. „В какво жалко същество си се превърнал Стефане... „ Вътршният глас не прощаваше никому. Дори и на онези, които си играеха със съдбата. „Припомняш си вярата в чудесата... За какво ти е? Нали само слабите можеха да вярват? Не забравяй... само добрите виждат чудесата, тези като теб си затварят очите за тях...” Той постави ръка на прозореца и докосна главата си до ледената повърхност. Искаше да накара гласа на вината да замлъкне. Да потъне някъде из зелената красота на детелините. Да се превърне в четирилистен късмет, който да пусне дълбоко корен в земята. Да създаде едно неувяхващо спокойствие, което всеки да получава. „Търсиш магии там, където самия ти уби вълшебството... Приеми факта. Можеш да бъдеш най-успешния водещ в България, можеш да нараниш всеки конкурент, можеш дори да достигнеш световна слава... но не можеш да отречеш, че разочарова всички. Майка си, баща си... и най-вече самия себе си...” Съвестта бе заела мястото на говорител в съзнанието му. Резултат от злото, което той винаги бе слушал. Всички победи се превърнаха в пирови. Всяка усмивка, беше само маска към върха. И когато всичко това приключи, в душата на това уморено, злобно създание нямаше нищо. Падна на колене. Скри лицето си в ръце. Сълзите потекоха като виковете за помощ, които така и не излезнаха от устните. За всяка болка, която беше причинил. За всяка вяра, която бе прегазил... И докато се давеше в истини, поредната нощ минаваше през празния живот. Следващият ден украси земята с първите си весели лъчи. Те докоснаха уморените очи на мъжа и той се изправи от неудобния фотйоил. След няколко секунди вече бе в задния двор, където гледаше към поляната с детелини. Реши да се поразходи на чист въздух и тръгна около малките зелени растения. Не искаше да ги унищожава със стъпките си, за това вървеше по пътеката около тях. Вървеше и си мислеше за вчера, когато сълзите най-после бяха пробудили неговото съзнание. Стефан усещаше едно леко спокойствие, което бе приспало болката... за момент. Изведнъж, една от стотиците зелени детелини привлече погледа му. Той се наведе и се взря в нея. Поклати изненадано глава. Четирилистна детелина! Най-после беше намерил късмета, за който родителите му бяха разказвали. Най-после намери чудото, което търсеше. Протегна ръка напред, но се спря, преди да убие рядката красота. Докосна едно по едно зелените листчета и се изправи. Усмихна се, сякаш в четирите листенца виждаше една нова истина. Едно ново начало, което зависеше само от него. Той не можеше да унищожи това красиво растение, както не можеше и да унищожава чуждите копнежи. Не можеше да залъгва себе си, че живота му на тих злодей, го караше да се чувства добре. Стефан трябваше да се промени. И това беше първата стъпка. Късметът го хвана за ръка и тръгна с него. Дари добротата на душата му и го накара да се бори докрай за телевизията, която го откри. Накара го да върви напред, помагайки на останалите и обичайки. И когато след години се обърна, той видя толкова много усмихнати лица. Лица, които му напомняха за четирите зелени листа. Четирите листа на истината.  

Честит празник! Красотата на словото, носи усещане за прилив и надежда!

Поздрави за разказа!

Честито и на теб! Благодаря ти за отзива! Поздрави!

Радвам се, че мислиш така! Поздрави!

Поздрави и Честит празник!

Доброта и чистота прочетох в този текст.
Прекрасен празничен ден, за теб!:-)

Много хубав разказ! Човек винаги може да се промени и да стане добър, стига да го поиска! Честит празник! Пожелавам ти много настроение и слънце в дните ти!:)

Много красиво и оптимистично послание в края на всички душевни болки.
Благодаря ти!

Благодаря ти! Честит празник и на теб!

Радвам се, че го усети! Поздрави!

Иска ми се да е така, както ти казваш! Дано! Поздрави!

Радвам се, че ти хареса! Поздрави!

И късмет за тебе:)))

Благодаря ти! Поздрави!

Чудесно послание, Ванъо! Най-важното е навреме да откием истинския смисъл на нещата, които ни заобикалят! Честит празник!:)

Нека всеки герой се сравни с героя от разказа и се попита къде и как е той в момента. Идва ден за равносметка!
Честит празник!:)))

Радвам се, че намери послението! Поздрави!

И дано този ден дойде по-бързо! Поздрави!

Да както природата се събужда за нов и
по-добър живот, така и ние пробуждаме
в себе си този хилядолетен копнеж по
доброто и обичта!:))
Много мил разказ и въздействащ!
Поздрави!

Надявам се да е така... Въпреки че някои хора са лишени от подобни чувства. Поздрави!

но разказът Ви ми звучи малко наивно. Прекалено обозрителен е, липсва драматизъм! Можете, ако приемате, да помислите да разчупите с диалози, да предложите активни моменти, да не звучат като изповед...И тогава би бил, пак според мен, различен...питайте млади хора за мнението им, те са по в час с нещата, защото в бъдеще те ще са Вашите читатели! (маркетинг!:)) Не игнорирвам мнението на останалите, напротив, покрепям го, но още нещо би могло...Сякаш много лесно героят Ви склони на промяната - една четирилистна детелинка! И точно тук е наивното! За човек, който си е играл със съдби, трябва по-силен катарзис! Това исках да Ви напиша, затова от няколко дни влизам в блога Ви и исках да съм по-точна! И кратко, стегнато - да е тясно на думите и широко на мисълта (Чехов!). Продължавайте! Поздрави! Не ми се обидихте, нали?

Благодаря!
Весели пролетни празници! :)

Благодаря Ви. Успешна седмица Ви желая.

Благодаря. Весели празници.

Не е лесно да се напише такъв разказ. Хареса ми истинността в него също, защото смятам, че бащината къща, родния дом, притежава някакъв дух, и сила, не позволява да загубим себе си, търси от нас равносметка, и ни зарежда с енергия:)
Поздрави!

Радвам се, че разбра смисъла на разказа! Благодаря за подкрепата! Поздрави!

Хубав разказ и чудесно посление. Добре е от време на време да си правим равносметка и да преценяваме къде сме. Обаче го правим само в крисисни ситуации.
Весели празници!

Стефан си е направо късметлия. Не е толкова закоравял и обръгнал от мерзостта на света. Бащината стряха и четирилистната детелина са го върнали към човешкото естество. Повечето и поле с детелини да намерят, родителската длан да усетят не биха намерили нищо за промяна у себе си. Съвестта и личността им дълбоко спят.
Оптимист си ти, което е и силата на младостта. Поздрав!

Така е... но все пак, по-добре късно, отколкото никога! Поздрави!

Винаги съм предпочитал да вярвам в красивите неща, не да ги отричам... Разбира се и твоето твърдение е много вярно! Поздрави!