Прочетен: 11182 Коментари: 34 Гласове:
Последна промяна: 30.04.2011 12:45
Днес искам да ви запозная с поредния си съботен разказ. Той за онези, които са грабили и са били ограбвани от живота. За онези, които мечтаят... и за онези, които осъзнават колко безсилни са пред невъзможността на мечтите. За онези, които живеят... и за онези, които съществуват унищожавайки след себе си всичко добро. Един разказ, за всеки един от нас. Надявам се да ви хареса!
Нищо, което някога те е докоснало и е успяло да те промени, не може да си отиде от сърцето ти. Миналото не може да напусне портите на душата. Не можеше да си отиде от двамата непознати, които бяха заедно, за да победят самотата. Различните им посоки, се превърнаха в една. Раните им, изпитваха една болка. Опитваха се да загърбят миналото, като си мислеха, че така, ще забравят злото, което обкръжаваше изтерзаните им сърца.
Един неудачен писател и една забравена певица.
Жената стоеше на масата в края на стаята с чаша в ръка. Бе свела глава към пода, а усмивката на устинте й, подсказваше за алкохолната омая. Приятно чувство, което на сутринта щеше да прерастне в унищожителен и неприятен махмурлук. Но в този момент, това не я интересуваше. Тя просто стоеше, заслушана в нощната тишина, заслушана в мислите си и в мечтите , които най-после изглеждаха като щастлива реалност. Не бяха пречупените призрачни фигури, които всеки път мачкаха нейните чувства.
Да, тя наистина беше звезда. Обичаше да пее. Обичаше живота. Раздаваше се на сцената. Влюби се в хорските похотливи погледи, в техните овации, в цветята, които й подаряваха. И искаше, още и още.
А истинското унищожение започва, когато поискаме всичко за себе си. Нейните мечти се събраха в една унищожителна мания за величие. Мачкаше наред. Дереше чуждите лица и хвърляше прах в очите им.
Какво носеше тя в душата си? Пречупена злоба. Изхвърлени сълзи, които бе събирала като трофеи, свидетели на нейните пирови победи. Победи, защото наистина успя да покори върха. Пирови, защото изхвърли душата си от този връх. Удави я в кръвта от раната, която сама си бе причинила. Не бе я усетила на време и сега се взираше в себе си, търсеща някакво изгубено съкровище в празнотата на своето тяло. Тишината я плашеше. Нямаше кой да заглуши болката, която разкъсваше кожата й и караше кръвта да излиза от устните като пламъци. Посинялото от студ тяло се гърчеше под ударите на камшика. Камшик създаден от грешките на нейното зло. От нейните егоистични мечти, които сега плюеха в лицето й. Хвърляха по нея камъни, които превръщаха сълзите й в капки кръв. Удряха отново и отново, докато накрая тя не намери спасение в алкохола. Той бе единственото й успокоение, когато певицата изгуби всичко и остана на улицата.
В лудостта си, изведнъж започна да чува щурци. Красивата им музика я трогваше до сълзи. Спомняше си за безгрижните детски дни. За красивите залези, които посрещаше заедно с цялото си семейство. Бе останал само този последен звук на весел щурец, готов да умре след песента си...
Младият писател Йоан Геров видя жената в едно от нейните странни състояния.
-В какво сте се заслушала госпожо?-попита я той тогава.
-Че как в какво, нима не чувате? Щурецът... Толкова красива песен...
Той я гледаше, сякаш срещу него стоеше някаква странна, но интересна находка.
-Знаете ли, че щурците умират след най-красивата си песен...?
Тогава, той я хвана под ръка и я заведен в дома си. Даде й една от роклите на майка си, починала преди години. Остави я да се изкъпе, а неговото въображение вървеше в апетитната посока на сензацията. Той искаше да разкаже историята на тази жена. Искаше да пише за лудата, която търсеше щурци насред градини от каменни блокове и боклуци.
Ала и той се страхуваше да признае истината.....
Бе я приютил, защото не искаше да се чувства изоставен от света. Искаше човек, с когото да споделя мълчанието си. И го получи. Но така и не получи своите минути слава. Никой не поиска да прочете творчеството му. Мислеше, че сега ще е по-различно. И пишеше. Пишеше за тази луда жена. И докато го правеше, тя пиеше поредната си чаша грях. Поредната чаша червено отчаяние, което щеше да я стопли и да й припомни, че болката, можеше да бъда победена.
-Как лесно човек... може да се превърне в предмет...
Писателят вдигна глава от пишещата си машина.
-Какво имаш предвид?
-Как какво... оставил си ме тук, да седя и да показвам кирливите си ризи... За да ги опишеш в своето книжле.
Горчив смях се изля от устните й.
-Какво се оплакваш, нали си на топло? Не си отвън, където вече заваля и сняг. Ако не бях аз, бездомните пумиари щяха да те разкъсат или да пукнеш гладна и замръзнала.
-Топлина?-отвори широко очи тя.-Топлина...? Това забравих какво беше... Отдавна го премахнах от живота си.
Надигна чашата и я изпи до дъно. Хвърли я на пода и парчетата се разпиляха, като нейните погубени мечти. Тя беше жена без живот, без име и без съзнание. Едно същество, което се бе сблъскало с истината, и тази истина го бе превърнала в един получовек. В една изгнила красота, която със себе си носеше единствено сълзи и обвинения. Нима Йоан не беше като нея? Нима не се мразеше, задето знаеше, че няма смисъл да се бори? Защо да го прави, когато бе осъден завинаги да живее със своята некадърност? Да се примирява с нея, за да си спести поредното разочарование. За да си спести поредния смях в лицето, който сякаш го разпъваше на кръст. Поредния безсмислено похабен лист, в който се превръщаше живота му. Едно изстискано въображение без талант. А какво беше един писател без силата на перото си? Той трябваше да приеме своята присъда. И я прие. Тихо, спокойно, без да се опитва да се бори срещу безсилието, дарено му от Създателя. Той беше просто едно малко човече, което се тровеше с вярата, точно както и алкохоличката пред него намираше утеха в парещите глъдки. Защото въпреки всичко, все още вярваше, че някъде там грее и неговата звезда. Някъде там, го очакваше неговия успех. Без да знае, че отдавна е обречен.
Между тях двамата нямаше почти никаква разлика. Те бяха жертви на модерния свят, забил златните си игли, в тяхната човешка кожа.
Жената потъна в своето блаженно униние. До следващата сутрин. Тогава щяха да разберат, че и последната чаша, вече е изпита. Както тя, така и той.
Живота е като стадион – някои идват да се състезават, други да търгуват, най-щастливите да гледат и да се наслаждават. Така и в живота едни се раждат жадни за слава, други – за печалба, а философите – единствено за истината.....а каква ли е тя ......знае ли някой.........
Чашата на живота щеше да сладни непоносимо, ако в нея не капеха и малко горчиви сълзи...............
Хубава вечер!
30.04.2011 17:17
Б.
30.04.2011 18:21
30.04.2011 23:04
Благодаря !
