-Нима ще си тръгнеш просто така?
-Че какво повече можеш  да ми дадеш?
-Имало ли е ден, в който да не мислиш само за себе си?
Смехът на Емилия наруши тихите прощални думи.
-Дори и досадните ти отговори с въпрос, не могат да ме подразнят Камене. Всичко приключи. Аз си тръгвам. Казах ти вече, искам развод!
Той склони глава, а в очите му грееха първите следи от приближаващи сълзи.
-Нима... нима след всичко, което споделихме... След всички неща, които ти дадох... След всички надежди, които ти ми даряваше... Си решила просто да вземеш живота ми?
-Задръж си глупавия живот! И ако може, отведи го по-далеч от моята свобода.
-Твоята свобода? За бога Емилия, не помня да си говорела така, когато работеше в печелившата счетоводителска компания на баща ми. Когато взимаше по няколко хиляди на седмица, за да стоиш само на едно проклето бюро и да смяташ с помощта на компютър...
-Нима още не ти е ясно, идиот такъв?! Никога не съм те обичала.
Суровият поглед на жената пресече молещата искра в очите на бившия й съпруг. Тя се превърна в тих страх, който Камен не можа да прикрие. Страх от това, което бе позволил да се случи, като допусна тази жена в живота си.
-Ти си толкова безчувствена...
-А ти си глупак!
Камен поклати глава и сведе поглед.
-А ти... ти си майка.
Студен полъх обля сетивата на Емилия. Тя потрепери и сякаш за миг човека в нея проговори. Един от онези мигове, в който тя се мразеше, задето можеше да чувства. Независимо какво. Бяха я научили от малка, че чувствата са грешка. И сега тя смазваше с тази своя прокоба всеки един, който й се довереше заради силата на емоциите.
-Напусни ме щом искаш. Върви далеч и никога не се връщай. Но нима никога повече няма да се поинтересуваш за Асен?
-Никога не съм искала проклетото ти копеле.
Тези думи не бяха изкрещяни. Нито прошепнати със злоба. Това бяха спокойно изречени думи, сякаш покана за поредното богаташко събиране.
След секунда на изкривен майчин инстинкт, Емилия възвърна истинската си форма. Една подмолна убийца на души. Мъжът не я спря. Обърна й гръб и всеки пое в своята посока. Две половини от един общ и обречен живот. Едната, готова да направи всичко за семейството си, което вече беше едно малко и симпатично момченце. Другата половина, готова да направи всичко възможно, за да унижи поредния богаташ и да му вземе всичко...

                                                                      *****

И така Емилия продължи живота си. Остави зад себе си всяко нейно деяние. Всяка грешка, за която досега бе съжалявала. Забрави за скучните счетоводителски дни, за безстрастните ласки, които изиграваше пред бившия си любим. За онова малко момченце, което протягаше малките си ръчички и искаше да се докосне до майчината топлина. Тя винаги щеше да го ранява с отсъствието си. Докато накрая от майчиното лице, не остане само една стаена горчилка.
Въпреки всичко жената уреди живота си. Намери си богат стар съпруг, който бързо след сватбата се спомина. Всичко й остави. Емилия най-после беше принцесата, която винаги искаше да бъде. В тази гигантска къща, пълна със слуги,  трябваше да е в центъра на своя малък, но богат свят. Всичко, което искаше пристигаше до нея на минутата. Грабеше с шепи от и оставяше огризките за всички останали.
Но в началото на пролетта, някакъв странен звук започна да я будеи рано. Писукане, което превръщаше деня й в раздразнени крясъци по подчинените й.
След поредното нарушено утринно спокойствие, тя заръча на една от чистачките да иде да види от къде идва този звук. След като чистачката обходи и почисти цялата стая, тя се върна обратно при господарката си. Бе открила къде е проблема. И с доверчива усмивка, щеше да сподели с тази ледена, мъртва душа.
-Над прозореца Ви има лястовиче гнездо госпожо! И май... май малките лястовички вече са се излюпили.
-Ами бутни го, сутрин тези същества са по-шумни и от бормашина.
Удивената чистачка отвори невярващо устни.
-Но госпожо, не трябва да се унищожават гнезда на лястовици. Те са символ на щастие, на доброта... дори на втори шанс.
-О, стига глупости.
Емилия взе припряно метлата от ръцете на подчинаната си.
-Сама ще го направя, след като ти не искаш.
Дори не се замисли. От веднъж срина гнездото и малките птици западаха към двора с тихо писукане. Остана само защрихованото малко местенце, където една благородна птица бе решила да отпусне крилете си. Поредната горчилка, причинена от егоизма на една жена.
По-късно, докато се приготвяше за следобедната си дрямка, Емилия съзря възрастната лястовица. Тя кацаше по стъклото и писукаше жално. Търсеше изгубените си лястовичета, викаше ги и ги молеше да се появят. Удряше се в стъклото и прелиташе около черните черти бележещи някогашното гнездо. Дълго тази лястовица кръжеше около мястото. Не се отказа от своите малки лястовичета. Не се отказа от децата си, както Емилия бе направила.
И докато гледаше тъжните й пируети, в очите на жената за пръв път се появиха прииждащи сълзи. Сълзи като онези, които грееха в очите на единствения човек, който я бе обичал истински. Но тя бързо ги уби. Не искаше слабостта. Тя нямаше място в каменната обвивка, която бе създала около себе си. Осъзна, че лястовицата се бе опитала да й даде втори шанс. Да се превърне в нов човек, който умее да обича. Но Емилия го бе пропиляла и сега нямаше връщане назад. Тя трябваше да продължава да живее богатия си, разпадащ се живот.
Лястовицата изчезна привечер. Качи се на върха на голямата къща, все още търсеща с поглед, своите малки съкровища. Съкровища, които бяха безвъзвратно унищожени от една човешка ръка.
Но дали наистина беше така?
Секунди след като птиченцата паднаха на райграса, едно от слугинските деца приюти малките лястовичета. Заедно с по-голямата си сестра, двамата гледаха трите птичета, докато един ден, майката не ги намери. Тогава, тя идваше цял сезон да ги храни в малкото кашонче и да ги подготвя за полета към Юг. Трите лястовичета пораснаха здрави и силни, готови да разперят криле към топлината.
Измежду тях, се подавала и една бяла главица. Блята лястовица, която с всеки полет, щеше да доказва, че съществува и доброта, в този несправедлив и мрачен свят.