Той седеше на масата, обвит в дима от поредната цигара. Очите му бяха прикрити зад кръглите стъкла на очила. Косата му бе посивяла, подобно на бялата къса брада. Извърна се към мен и се усмивка. Един уморен жест, пораждащ единствено съжаление. Този стар и уморен човек, притежаваше само този малък апартамент и цигарите, които го обвиваха в дима на мимолетно спокойствие. Пишещата машина беше хванала прах. Никой отдавна не докосваше клавишите й. В такива моменти осъзнаваш, че и предметите имат душа. И те страдат по миналото. По времето, когато са създавали нещо. И това нещо е осмисляло живота поне на един, единствен човек.
Жал ми беше за машината. И за нея и за писателя. От тяхната връзка не беше останало нищо. Усещах го, дори и със своите млади сетива. Бях едва 20 годишен. Млад студент по журналистика, търсещ истината из необятните човешки съдби. Едно момче, търсещо някой, с когото да направи първото си интервю. Известните личности бяха винаги ангажирани. Политиците се причисляваха към тях, пък и аз не им бях кой знае колко сърцат почитател. За това, реших да се отбия до един от съседните блокове. Там, където живееше старият Андрей Гълъбов. Един забравен писател, който през живота си бе успял да издаде само една книга. „Изсъхнали признания” беше една необикновена история. Поне за мен. История за малките неща, които можеха да преобърнат целия свят. История за едно семейство, изпълнено с тайни и пречупени мечти. Всеки човек от семейството имаше своя тайна. И когато деня за истини идва, за промяната вече е късно.
Никой не охули книгата. Никой не я похвали. Не написаха дори ред, в някой всекиндневник. Недооцененият диамант потъна в морето от пошлост. Никой не чу повече за Андрей Гълъбов. Писателят се бе удавил в безразличието, той както творението му.
Поздравихме се. Седнах. Извадих тефтера си, който той много хареса. Каза, че му напомнял за първата тетрадка, в която написал своя първи разказ. Оттук дойде и въпросът ми. Кога беше започнал да пише? И защо?
Той се усмихна тъжно. В началото на своя отговор заобяснява за своето родно място. За родителите си, за своите братя и сестри. За това как е искал да бяга от злободневните проблеми. Да полети в едно небе от доброта и красиви илюзии.
-Приятелите ми винаги успяваха. Те бяха в центъра на вниманието, кой с пеене, кой със спорт... Аз ли? Аз изоставах. Винаги бях в сянката им. Винаги се радвах за тях, въпреки че всички ме отхвърляха.
-И все пак, успяхте да издадете романа си. Значи все пак не всички са Ви отхвърлили?
-Да, така беше. Имаше едно малко издателство, помня го. Помня и издателя, много добър човек. Той прочете нещата ми и повярва в тях. Но уви, публиката не успя да повярва.
Андрей погледна през прозореца, към капките, които бяха започнали да се спускат от лятното небе.
-Исках да прочета само едно мнение. Каквото и да е. Исках някой да ми покаже, че не съм сам. Да ме поздравят с едно малко „Честито”. Но уви, всички мълчаха. А аз... аз обвинявах себе си. Една вечер, няколко седмици след като книгата залежа по складовете аз изгорих цялата папка с бъдещи и минали проекти. Едно по едно. В огъня и в пепелта на листовете аз видях отговора, който търсех.
Той сведе поглед. Усетих как нещо се уви около сърцето ми. Пипалата на една тъга, с която този човек бе живял толкова дълго време.
-Писането за мен беше живот... Но аз не успях да бъда живот за писането.
Нямах сили да го попитам какво е правил след това. Да убиеш мечтата си, за да живееш живот без болка. Ето това беше истинското наказание.
-От тогава се чувствам по-добре. Вече десет години. Съществувам, нищо повече. Чакам този живот да свърши, за да науча все пак за какво съм го живял. Не виждам смисъла, който преди виждах. Или по-скоро ми се привиждаше.
Мрачния му смях ме накара да прехапя устни. 
-Смятате ли, че все пак сте намерили някакъв отговор на този въпрос?
-Знаеш ли, момчето ми, на всеки от нас е предопределено парче свят. Парче, което може да се побере в шепа. Поне в началото. Когато хората съединяват световете си, в името на нещо истинско, тогава световете се разрастват. Когато обаче се подминаваме те бавно се рушат, докато не изтекат от пръстите ни като пясък.
Ледена въздишка се отрони от устните му.
-Ние хората сме зависими един от друг. Само заедно може да си подарим добро. Само заедно можем да вървим към промяна. Когато го осъзнаят и останалите, тогава и съдбата ще ни се отплати с това, което всички сме искали. Да бъдем обичани.
Благодарих му. Стиснах съсухрената му ръка. Не знаех какво друго да направя. Всяка дума щеше да бледнее пред неговите признания. Онези признания, които хората бяха стъпкали в своя бяг. Онази светлина, която бе угаснала, за да затъмни още един ъгъл. Онези изсъхнали признания, които живата истина оплакваше.