Вълната на завръщането

След смъртта на съпруга си, Марияна заживя близо до морето. Заедно със сина си, тя се помещаваше в малка двуетажна къщичка и работеше за местния рибар. Единствената светлина в живота на Марияна, синът й Коста, получаваше цялата любов на нейното изстрадало, но голямо сърце. Момчето работеше наравно с нея още от дванадесет годишен. Помагаше в риболова на дядо Митъо, рибаря за когото Марияна работеше, а старецът се радваше на малкото момче. Той никога не бе успял да се ожени и да има деца и чувстваше малкото момче като внуче.
Но скоро детето се превърна в мъж.
Двадесетгодишният Коста реши, че малкото морско градче е тясно за съзнанието му. Започна работа при търговците, които скоро трябваше да отплават далеч от родното му място.
А болката на майка му нямаше как да го спре. И тя разбираше това. Въпреки  реката от горчиви сълзи, които изплакваше нощем, тя се бе скрила зад маска от изтерзана радост. Искаше да бъде силна, за да може Коста да продължи напред. Всяко нещо беше до време. Детството също. Онези щастливи години, в който той беше нейната радост, слънце и надежда. Сега тя трябваше да му върне тази надежда. Да му даде криле, за да следва мечтата си.
И така денят на заминаването дойде. Корабът беше готов за своето първо отплаване. А една майка се прощаваше със своя син.
Марияна не можеше да носи маската на щастието. Свали я в този миг и прегърна своята единствена рожба. Най-ярката звезда, която топлеше сърцето й.
-Не искам да плачеш...-шепнеше й синът й.-Аз ще се върна скоро. И ще донеса неща, каквито никога не си виждала.
-Искам единствено да си добре момчето ми-опитваше се да преглъща болката тя.-Това ще е най-голямата награда..
-Обещавам ти майко, няма да те предам. Ще се върна и тогава ще можем да отидем и до по-големите градове. Да обиколим България и да си изберем място, където да се установим. Не искам да остана просто рибар. Искам едно по-добро бъдеще...
-Твоите мечти синко, са и мои мечти- прекъсна го Марияна.-Винаги е било така, а и винаги ще бъде. Нека Бог бъде твоя сянка и бди над теб. А аз... аз ще те чакам.
Тя махаше с ръка, докато гледаше как нейният живот се отдалечаваше. Щеше да го чака тук. За да го види отново и да отпразнуват неговия триумф.

                                       ***

След погребението на Коста двете жени седяха в притихналата къща. Марияна бе заключена в стая от болка и може би никога нямаше да успее да разбие катинара, заключил душата й. А непознатата се казваше Виктория. Бяха се запознали с починалия при акостирането на кораба в Несебър. Разказа й за любовта, която пламнала помежду им. За това, че открила, че е бременна няколко дни след като любимият й отплавал надалеч. И ужасяващата новина, която й донесли от завърналия се екипаж.
-Той искаше да те намеря ако нещо се случи с него. Да те успокоя, че е бил обичан и е починал щастлив. Починал е от пневмония. Не е успял да издържи до прибирането си у дома...
Жената сведе поглед.
-Но това не означава, че не е спазил обещанието си.
Майката се усмихна през сълзи. Бавно се изправи и отиде до леглото, където спеше малкото й внуче. Загледа се в малката му глава. Нежно спусна ръка и го погали по бузата. И тогава осъзна, че синът й всъщност беше тук. Чрез това малко същество, което носеше със себе си толкова голяма радост. Коста щеше да порасне отново, да бъде обичан и да гони мечтите си гордо. Виктория сложи ръка на рамото на Марияна. Старата майка не беше сама. И никога нямаше да бъде. Защото синът й беше тук, до нея. Винаги щеше да е. Надеждата никога не умира. Тя се преражда в малка звезда, осветяваща пътя на изгубените. Тъй както малкото бебе дари топлина в душата на Марияна.

Снимка и текст: Иван Русланов