По залез

Вълните се разбиваха в студените скали. Протягаха белите си пръсти към повърхността на кея и изчезваха. Сливаха се с пясъка и го охлаждаха след поредния изгарящ летен ден. Последните лъчи на слънцето превръщаха развълнуваните морски води в чуден низ от светлина. Слънцето сякаш се оглеждаше в кристалните води, готвещо се да се срещне с нощта.
По кея бавно стъпваше младо момиче. Загледано в цялата тази умираща красота, то се усмихваше тъжно. В последните стонове на деня момичето виждаше самата себе си. Една умираща песен, прекъсната точно в най-красивия момент.
Карина беше млад лекар. Преди две години бе завършила медицина и бе започнала работа в една софийска поликлиника. Тя обичаше работата си. Вършеше я с любов и помагаше на всеки в нужда. Никога не отпращаше болен човек, дори и той да идваше след края на работното й време. Грижеше се за пациентите си, макар и да не беше с опита на големите лекари. Всички виждаха желанието в тази млада душа. Но не всички се интересуваха от нейното старание.

Година и половина след като започна работата си в болницата, тя бе уволнена. На нейно място назначиха някакво съвсем младо и неопитно момиче. То обаче беше дъщеря на управителя на болницата. А в България всеки с повече власт можеше да играе с живот на останалите.
Карина беше съсипана. Толкова много се раздаваше за болницата. Даряваше любовта си на всеки пациент, а с какво й се отблагодари живота?
Когато мина за последно през прага на поликлиниката, тя падна на улицата и се облегна на една от студените стени зад нея. Сълзите й потекоха, а момичето се почувства сякаш беше някоя досадна муха, размазана от хорските капризи.
-Госпожице Христова?
Един глас я извади от мъчението. Тя бавно вдигна очи и погледна към брадатия мъж на средна възраст. Позна го. Това беше един от нейните пациенти. Помнеше диагнозата му. Тумор в мозъка. Беше го изпратила при най-добрия хирург. Не като останалите лекари, при които човекът беше ходил преди. Те му казваха, че главоболието му се дължи от умора или приближаващ грип. Само тя му бе казала истината, а сега туморът бе поразил душата й.
-Хайде госпожице, ще ви отведа у дома. Господи какво се е случило с вас?
Тя нямаше сили да му отговори. Просто се качи в колата на мъжа, заслушана в разговора му. Наистина му бе помогнала. Мъжът обясни колко добре вървеше живота му. Как след операцията се бе възстановил бързо и сега се чувстваше като нов човек. Няколко пъти се вмъкнаха думите „благодарение на вас” в монолога му. В тези мигове на болка, Карина не осъзнаваше важността на думите. Виждаше само мъката си, като че забиваше бавно нож в сърцето си.

Загледана в умиращото слънце, тя осъзна истината, която толкова дълго се бе опитвала да я утеши. Тя си беше извоювала любовта на хората. А това никой не можеше да й го отнеме. Нито милиони долари, нито висшестоящи. Не беше се раздавала напразно. Трябваше да продължи, както вълните продължаваха да се борят със студените скали. Защото все някога камъкът поддаваше. Както и несправедливостта, щеше да се разпадне пред човешките действия. Тя щеше да се върне в столицата. За да продължи мисията си, която не веднъж, бе спасила невинен живот.