Блогът на thefaceoftheshadow

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

22.09.2011 00:47 - Гласът

Автор: thefaceoftheshadow Категория: Други

Прочетен: 11094 Коментари: 34 Гласове:

Последна промяна: 22.09.2011 01:07

След кратко затишие отново съм тук. Поздравявам всички със следващия разказ, по случай празника на България 22-ри септември, денят в който сме извоювали нашата независимост. Слушайте сърцата си и следвайте мечтите, които са живи във вас, дори и да се опитвате да ги унищожите.

Тя просто се отказа. Реши да скрие гласа си зад завесата на ежедневнието. Музиката угасна като пламък на свещ, отнесен от леденото докосване на вятъра. Едно парче от живота й се отчупи и избяга далеч от нейното красиво желание. А Лилия дори не се опитваше да го намери. Отказа се от таланта си. Остави сухите думи да заменят лирическата изповед на песента. И то точно преди да успее. Точно преди да запее на голямата сцена и да плени публиката със своята магия.
Уплашена и объркана тя остави мястото си под светлините на прожекторите.
Макар и да си повтаряше колко по-щастлива е загърбила таланта си, тя знаеше, че нещо в сърцето й липсва. Но продължаваше да живее в лъжите, пленили живота й.
Родителите на Лили не искаха да споменават случилото се. Беше минало достатъчно време от онзи злополучен момент на грешно просветление и сякаш живота сам чертаеше пътя си. Момичето работеше като сервитъорка и се съобразяваше с графика си. Ставаше или лягаше сутрин в зависимост от смяната, която трябваше да заеме. Макар и да беше 12-ти клас, успяваше да изкарва достатъчно добри оценки, че да не привлича вниманието на родителите си и бързо да прекъсне работа заради уроците. Ако не се занимаваше с нещо щеше да се побърка. Да съжалява за избора си и да опитва да търси онези изгубени есенни листа, разпилени от болката преди толкова много години.
А в съседната къща се заселиха нови хора. Младото семейство бе намерило своя пристан след дълго лутане по болниците. Седемгодишният им син бе болен от левкемия. Въпреки битката на лекарите, накрая те просто решили да направят последните месеци на момчето колкото се може по-спокойни. За това се семейството се преместило в този малък град близо до София.
Лиляна беше изумена от бледостта по лицето на майката. Торбичките под очите свидетелстваха за нейните сълзи нощем, а тъжната й усмивка сякаш подсещаше, че скоро ще изгуби смисъл за живота си. Лили и майка й бяха отишли да видят новопристигналите и да ги поздравят с добре дошли. И докато двете жени си говореха, момичето се качи да се запознае с малкото момче. Сърцето й закрещя в агония, когато видя системите крепящи крехкото телце на Пламен. То едва дишаше, а кожата му приличаше на бял мрамор. Косата му бе съвсем окапала, а очите му-почти затворени. То се усмихна уморено и посрещна новодошлата.
-Идвате от Стара Загора, така ли?-попита момичето.
Крехкото създание кимна с глава и едва-едва рече:
-Да, но татко каза, че си е намерил нова работа, по-хубава. А и тук щели да ме излекуват по-бързо.
Лиляна преглътна болката, застанала като буца в гърлото й. Защо се случваха подобни неща? И то на деца? Кой изпраща тези мълнии, отнемащи човешкия живот, още преди да е докоснал с корените си майката земя?
-Разбира се, че тук ще те излекуват...-сдържаше сълзите си Лили.
-Да, и тогава ще стана пилот!
-Пилот?
Искра живот присветна в притворените очи на момченцето. То сякаш искаше да скочи и да полети към висините на здравето, което така и не бе изпъстрило живота му.
-Искам да летя. Да бъда птица. И да донеса на мама и на татко от онзи мир, за който така говорят, че имало само на небето. От меките облаци, от слънчевите лъчи... За да може всеки човек да има по един и да се топли.
Лилия слушаше и не можеше да повярва на ушите си. Това дете, въпреки че тлееше бавно под ударите на съдбата продължаваше да мечтае. Продължаваше да мисли как някой ден ще се изправи от това студено легло и ще полети към по-добри дни. А какво бе направила тя? Здравата, притежаваща всички качества. Беше се отказала от това което е, за да остане вярна на клишетата. Тя осъзна колко несправедливо оценяват хората. Колко неблагодарни са за всичко, което им дава онази сила, която им вдъхва живот. Колко слепи сме за самите себе си.
-А ти мечтаеш ли?
Детският глас я разтърси и върна в реалността.
-Понякога.
-И за какво.
-Ами за различни неща.
-Е, разкажи де...
Тя нямаше сили да разказва. Не искаше да признава слабостта си и да показва истинското си лице. Една страхлива мишчица, насред свят от зли демони. А думите отдавна не служеха дори и за извинение. Те бяха просто медалъона, с който момичето кичеше всяко свое действие. Но този път думите се извиха. Превърнаха се в песен. След толкова години, гласът се издигна над материалното. Момичето запя любимата си песен, а по бледото личице срещу нея се изля искрена усмивка. Пълна с желание за живот. Песента продължи няколко минути. Чиста като сълзата на светец. И след края на песента сякаш сърцето на Лилия бе отново цяло.
Момичето често идваше при Пламен, който я вдъхновяваше да пее. Момченцето сякаш поемаше цялата жизнена енергия от песните й, и я претворяваше в своето здраве. То бавно започваше да възвръща цвета на кожата си, а малки косъмчета започваха да украсяват главата му. След няколко месеца то дори успя да проходи само, а лекарите се изненадаха от внезапното подобрение. Левкемията отдръпваше своите зловещи пипала. А живителната песен продължаваше да омайва съзнанието му. И така сякаш ръката на Бога се протегна от небето и го докосна.
Лилия и Пламен осъзнаха, че чудесата се случват. Започнаха да се борят за мечтите си и често се връщаха един към друг, за да се опрат на приятелството, което бяха съградили. С вълните на живота двамата се борят и до днес. За да оставят надежда дори там, където има самота.

Нагоре

Гласувай:

Вълнообразно

Следващ постинг

Предишен постинг

Боите на съдбата

По залез

Коментари

1. kometapg - Написал си един много човешки и д...
22.09.2011 01:18

Написал си един много човешки и докосващ разказ за силата на духа. Дали наистина можем да забравим собствените си проблеми и да съпреживеем чуждите? Благодаря ти, че ни караш да се замислим!