Боите на съдбата. Багрите с които оцветяваме всеки ден. Понякога мрачни, понякога светли, те ни водят по пътя на живота. Скъпи приятели, това е история за новото начало, която се надявам да ви хареса.

 Задушният въздух в автобуса караше Николай да се чувства като малка прашинка. Парче от света, на което никой не обръща внимание. В този момент, той и не искаше никой да прекъсва мислите му. Като вериги те тежаха на сърцевината на душата му. Възвръщаха в съзнанието му кратки спомени, които той дълго бе складирал в нея. Едни малки пламъчета, топлещи в минутите, когато се чувстваше сам и нищожен. Но днес тези спомени удряха като камшик съзнанието му. Превръщаха се в поредното наказание за невинния, поредната изгаряща невидима сълза, която извикваше един познат образ.
Тя беше толкова красива. Косите й се спускаха като слънчеви лъчи по белите рамене. Очите й присветкваха със зелената светлина на смарагди. Думите й звучаха като музика, отнасяща сърцето на едно по-красиво и по-добро място. Една звезда, искряща зад красивото лице на човешко същество. Казваше се Мая. Момичето, което всеки би желал да има за дама на бала си. Русалката, която всеки мечтаеше да види в необятното море на чувствата си. Но реалността обичаше да си играе с хората. Със своите пръсти тя разкъсваше всичко около себе си и захвърляше толкова много неща в безпощадните огнъове на злото.
Зависимостта...и хероинът. Спринцовката, която проникваше надълбоко във вените. Отровата, която потичаше като кръв в организма. Която превръщаше човека в звяр, заради няколко минути нелепо и изпросено щастие. Една унищожителна зависимост, която помиташе всичко след себе си. Унищожаваше семейство, приятели, живот..
Мислите се блъскаха със страшна сила в съзнанието на момчето, пътуващо към комуната, в която Мая бе изпратена от майка си. Към мястото, символизиращо безсилието дори на жената, която бе подарила живот. Защо се случи така? Колко голяма рана се отвори в душата на момичето, за да предпочете унищожителната спринцовка пред всичко останало? Какво се криеше зад усмихнатата маска на отличната ученичка?
   Николай и Мая бяха дванайсети клас. Тази година щяха да завършат училище. Заради стеклите се обстоятелства обаче, момичето не успя да присъства на церемонията по завършването. Нейната рокля беше продадена в някоя заложна къща. Както и всички вещи, на които някога бе държала. Както и откраднатите неща, които костваха нейното достойнство. Момичето бе продало всичко. Но с това, тя бе продала и живота си.
Николай не си задавше въпроси. Не го интересуваше кога е започнало всичко. Нямаше смисъл да се опитва да разбира. Просто искаше да помогне. Чувстваше, че сега, след като всичките блестящи приятели на Мая я бяха отхвърлили, тя щеше да има нужда от някой, с когото да сподели, да поплаче... или само да помълчи.
Вече месец момичето бе затворено между четири стени. Сама, с всички истини, отричащи нейната невинност. Сама, дори и с проблемите, подтикнали я да започне да унищожава себе си, за да забрави. Бавна смърт, която никой не заслужаваше.

                                                                      ******
   Голямата бяла сграда се издигаше пред любопитните очи на Николай. По пейките в добре поддържаната градина седяха пребледнели и подстригани гола глава младежи. Момичета със сенки под очите вървяха напред- назад в търсене на покой и отговори. Всички те бяха тук, за да съберат парчетата от своето съществуване и отново да го превърнат в живот.
Николай попита една от сестрите за Мая. С угрижена физиономия и след кратка проверка на личните му документи, тя го поведе към стаята й.
-Не се храни от няколко дни. Дори не иска да говори. Просто лежи на една страна и мълчи... Същински труп е станало това момиче....
-Идвал ли е някой да я види?-поинтересува се момчето.
-Майка й идва няколко пъти. Но все си отива посърнала тази жена. Че има ли на какво да се радва? Момичето дори и с нея разменя само няколко думи...
Сестрата отвори една от стаите на втория етаж.
-Мая!-подвикна й с изкуствена радост сестрата.-Имаш посетител.
Момичето, легнало с гръб към тях дори не помръдваше. Единствено леко потрепващото й при издишване тяло подсказваше, че е жива.
-Ще бъда в коридора, ако ти потрябвам. Дано поне ти, момчето ми, успееш да влееш малко живец в нея.
Жената излезе и остави объркания младеж. Той пристъпи няколко крачки напред и застана до леглото.
-Здравей, Мая...-едва -  едва поздрави той.
Никакъв отговор. Думите се стопиха като сняг в пространството и оставиха неловко мълчание.
-Надявам се, че ме помниш... Николай - от твоя клас. Говорили сме си няколко пъти... И бяхме в съседни стаи по време на една от екскурзиите...
Момчето се улови, че говори всякакви неща, само и само да запълни дупката на мълчанието. Искаше да унищожи с думи преградата, която Мая слагаше пред него. Да я подразни с присъствието си, с гласа си, с глупостта си, за да я накара да проговори.
-Дори веднъж ти дадох една книга. „На изток от Рая”, на Стайнбек? Няма как да не я помниш, това е велика класика. Особено последните думи...
-„Ти можеш”.
Шепотът се отрони като есенен лист от устните на момичето.
-Една гадна илюзия, с която хората се опитват да преобърнат нещастния свят. Но уви....
Тя рязко се извърна и изгледа с омраза момчето пред себе си.
-Единственото, единственото шибано нещо, което искат накрая... е спокойствие. Искат да имат поне това, след като отдавна са осъзнали, че техните мечти са обречени.
Лицето й бе някак състарено. Чертите й бяха покрити от уморената пелена на недоспиването.
-Това бих предпочела и аз... И без това вече на никого не му пука. Защо точно ти реши да дойдеш?
-А защо да не дойда? Нима е лошо да подкрепя приятел, когато има нужда?
-Да съм искала подкрепата ти?
Между двамата се спусна отново бариерата на мълчанието. Момчето не знаеше какво да й каже. Въпросът й беше повече от достатъчен. Мая сведе поглед и бавно поклати глава.
-Пък и да я исках, вече няма смисъл.
Тя легна по гръб на леглото, загледана в тавана.
-Как така няма смисъл?-намерил нови сили попита Николай.
-Ами просто ей така. Смисълът си отиде заедно с усилията ми да постигна нещо в тоя скапан живот. Защо ли изобщо се опитвах да бъда най-добрата? Да изкарвам отлични оценки, да помагам на приятели, да правя добро впечатление, да се опитвам да развивам талантите си... Но истината е една. Нали само опаковката се гледа, за да успееш? Ако е лъскава се купува, а ако трябва да вникнеш по-надълбоко за качеството й, те подминават като пътен знак...
-Но ти наистина винаги побеждаваше. Всички те харесваха и вярваха в твоето бъдеще. И все още вярват...
Момичето отново се изправи и с ирония в гласа започна да цитира:
-„Тя е чудесно момиче! О, тя е отличничка! О, нея всички я харесват!” О, в каква илюзия сте живели всички досега?!
Тя се изправи на колене на леглото и заразмахва ръката си.
-Ами знаеш ли? През цялото време постигах всичко с много труд. Не с позитивно мислене, не с хленченето, на което ставаш свидетел сега. Сама! С усмивка на уста. С безсърдечна, отвратителна усмивка на уста. А каква цена платих за това, че не бях себе си? Каква цена платих за това, че криех чувствата си?
В очите й светнаха първите искри от сълзи. Мая бързо ги уби с няколко примигвания.
-Разбирам, Мая, разбирам...
Николай стисна юмруци. Яростта се вряза като светкавица в сърцето му. Тих бунт срещу унищожението, което бе настъпило в един буден ум. Видя в очите на това довчера позитивно и усмихнато човешко същество, искрата на истината, която порази сетивата му. Отвори очите си след дългия сън на заблудата.
-Но ти никога, никога не си била сама.
-Пак ли ще ми говориш за гадните ми приятели или за учителите, които все ме хвалеха. Да вървят по дяволите всички! Аз никога не съм имала нужда от тях. Пък и те никога не са имали нужда от мен. Но късно го осъзнах.
Дишаше тежко, а ядът й се превръщаше в една недостижима тъга.
-Никога не съм имала нужда от тях...-повтори тя.-...защото мечтите ми бяха мъртви още от самото начало.
Тя прехапа устни и продължи да говори сякаш на себе си.
-Колко просто ми изглеждаше всичко. Учиш, работиш за целта си... и се получава. Аз исках да рисувам. Да докосвам хората чрез цветовете и посланията в картините си. Да им давам нещо истинско. От сърце. Да направя нещо, с което да оставя следа. Но всичко се преобърна, когато не ме приеха в никой от университетите, в които можех наистина да се докажа. Това беше прекалено... Нечестно, долно от страна на нечие извратено чувство за хумор.
  Косата й се спускаше по лявото й рамо. Очите гледаха надолу, сломени от признанията. Изплакала цялата си тъга, тя легна отново както в началото, с гръб към момчето, оставила му едно горчиво признание.
-Каквото и да стане, ти все още си жива и това е достатъчно, за да продължиш.
Той се приближи до нея и приседна на леглото. Сложи ръка на нежното рамо на момичето. Достатъчно силно, за да може тя да усети приятелската длан, която и даряваше живот. С думи.
-Бори се, Мая. Не оставяй живота да мине през теб просто така. Хапи го. Ритай го. Смачкай го. Покори го. Покажи му, че е твой. Покажи му, че можеш да го живееш, без тази отрова в кръвта си. Без тази зависимост, която те превръща в развалина. Покажи му, че си достойна да продължиш...
Николай се изправи и тръгна към вратата. Не успя да види леката усмивка, която озари умореното момичешко лице.
-И ако нещо ти попречи, аз ще съм насреща.
Николай си тръгна, но думите останаха. Дълбоко в душата на момичето. Като жива вода, която бавно лекуваше болния. Но кой донесе тази жива вода? Един човек, който беше приемала като част от пейзажа. Пример за това, че не всеки се водеше от интереса си. Някой мислеше за нея, сънуваше я и се молеше за нейното бъдеще. Тя знаеше, че трябва да продължи. Имаше силата за това. От този ден надеждата бавно започна да се въздига в душата на Мая. Тя знаеше, че е време да се вземе в ръце и отново да затича по неравната пътека на живота. Беше длъжна да опита с боите си, да нарисува едно ново и по-добро бъдеще за всички. Едно ново и по-добро бъдеще за България.