Пловдивска есен

Улиците на Пловдив приличаха на реки от злато. Жълтите листа падаха от свалящите дрехата си клони. Вятърът ги поемаше и понасяше по надигащите се улици. Сцената на Античния театър очакваше актъорите, които да заменят празнотата.  Вместо тях, под колоните му се бе свило малко тяло. Човекът трепереше, неспособен да помръдне заради оковите от студ. Един просяк без име и без съдба, скрил се там за през нощта. Човек, прегърнал топлината на красивите изминали моменти. Помнеше предишната си работа, предишните чувства, предишните борби. Един български адвокат, който най-после бе защитил истината. А това не се хареса на висшестоящите. Те като жестоки богове му отнеха всичко. Захвърлиха го на улицата, а тя само това и чакаше, за да го погуби, обливайки душата в черен катран. Бездомният бе намерил спасение в Пловдив. Макар и заради кризата да не можеше да намери работа, нито покрив, под който да живее, той знаеше, че е у дома. Онова родно място, където се чувстваше свободен. В последните дни на егоистичното му богатство, той осъзна, че по-висша сила му бе дарила сърце, за да чувства и душа, за да раздава. Всичко това се случи в онзи малък дом за деца без родители. Онези топли, но самотни детски очи дадоха сила на устните да кажат истината. Но осмелил се да я разкрие, той се превърна в скитник бродещ из полумъртвите пловдивски спомени. Катереше се по тепетата и си представяше как хваща ръката на Бога. Как с нея променя сърцата на хората. Сънуваше това всяка лятна нощ, когато заспиваше под паметника на Алъоша. Но сега не можеше да сънува. Краят на септември попари всяка лятна надежда, оставяйки зад себе си прикрити страдания по изгубеното лято. Бездомникът вдигна очи към небето. Видя последните птици, които се отправяха към топлите страни. Тях не можеше да ги спре студът, който чупеше човешките криле. Наранената душа се сля с безкрая. Полетя нагоре, където птиците я приютиха в сърцата си, готови да я отведат при топлината.

Картина: Леонид Афремов