Защото е различен...
„Обществото често прощава на престъпниците. Но не и на мечтателите.” Оскар Уайлд
Преди много, много години... Някъде там, между стрелките на часовника и мъртвите години. Време на принцове и принцеси. На бляскави дворци и изящни обноски. И на корони, струващи повече от човешки живот.
В едно такова време се развива и тази история. Там в бляскавия палат, насред охолство и величие се бяха разположили крал Нерим и кралица Терида. На пръв поглед двамата бяха приятна двойка, отнасяща се с уважение към народа си. Но дълбоко в душите им, злобата към хората стигаше все по-далеч.
Нерим бе нисък и откакто се помнеше сплиташе езика си в неприятно заекване. Терида пък се бе родила с един по-къс крак. Заради недъзите си двете кралски чеда бяха бракосъчетани. Превърнаха се в сила, която никой не смееше да оспори. Но вместо заедно да защитават народа си, двамата се стараеха всячески да унищожат постиженията на своите подчинени. Мачкаха всеки, който мислеше по-различно от техния ограничен свят. Затваряха в тъмница провинените, наказваха ги заедно със семействата им. Някои от невинните жертви изгаряха в съня си, подпалени от огъня на завистта на собствения им крал. Но имаше и по-специални случаи. Някои от по-шумно проявилите се получаваха своите получаваха по-пищни наказания.
Вместо измъчвани от затворническия надзирател, те попадаха в лапите на интелигенцията на царството. По време на някой лъскав бал затворникът бе довеждан в тронната зала, превърнала се център на събитието. И всички те-красиви дами и храбри войни, наказваха прегрешилия. Жадни за кръв, знатните дами и господа сваляха позлатените си маски, показвайки чудовищните си лица.
Но да обърнем внимание на причините, поради които си патеха селяците.
И най-малкото нещо можеше да подразни краля и кралицата. Един малък жест, неподходящ подарък, можеше да прати цяло семейство зад решетките. Книга, която не се хареса на краля биваше разкъсвана, а автора й убиван. Преди петнадесет години една млада майка бе обесена веднага след раждането. Причината-кражба. Но какво бе откраднала родилката, така и не се разбра, а кралицата- тя получи онова, от което имаше нужда. За малко утоли своята злокобна завист, докато гледаше как сълзите на майката се спускаха по безжизненото й лице. Но защо направи това Терида? Тя беше и ялова.
А днешната вечер беше особено специална. Никой не знаеше с какво се бе провинил онзи, който щяха да разкъсват на парчета тази вечер.
-Добър вечер, кралю и кралице- поклони се мъж със змийски очи и орлов нос.-Радвам се, че сте се сетили и за мен, вашия стар приятел Лорд Аролд.
-Приятно е да сте в нашата компания, Аролд-усмихна му се заговорнически кралицата.-Пък и вие добре знаете как да забавлявате публиката по време на тези пиршества.
Високият лорд се поклони.
-И все пак, уважете любопитството ми. Защо насочваме цялото това внимание към престъпника?
Кралят се подсмихна, но отново не обели дума. Нямаше смисъл да изговаря каквото и да е, след като до него седеше неговия верен съучастник.
-Защото е различен.
Змийските очи на лорда се засмяха, а устните му се извиха в лукава усмивка.
-Тогава ще се постарая да се почувства специален.
И докато лордовете, херцогините, кралете и кралиците празнуваха предстоящото наказание, времето за изпълнение на присъдата дойде. Вратите се отвориха щом кралят даде знак. Вериги се задрънчаха по мраморния под. Нерим направи няколко крачки напред, увил пръсти около чашата си с медовина. А към него бавно пристъпваше призрачна фигура с ръце овързани във вериги. Качулка закриваше лицето на престъпника.
Щом достигна до краля закачуления бавно падна на колене. С едно движение владетелят разкри лицето на прикрития. Черти на петнадесетгодишен младеж изскочиха иззад мрака. Усмивката на краля не потрепваше. Той вдигна чашата си за наздравица. Гостите го приветстваха. Вместо да отпие след поздрава, Нерим изля медовината на главата на новодошлия.
С това даде началото. Към младото момче полетяха две метални чаши, които удариха главата му и то падна по гръб. Черен колан остави следа по средата на лицето му, когато се изправи, и го върна на земята. Аролд наистина знаеше как да накара един престъпник да страда… А болката тепърва се пробуждаше. Като див звяр затворен в клетка, можещ единствено да вие срещу своите убийци.
Млади и стари, дебели и слаби, мъже и жени се превиваха от смях, докато гледаха как детското тяло пада отново и отново под напора на извратеното опиянение. Една елегантна дама се приближи до едва-едва надигащото се момче и стъпи върху ръката му с остър ток. Осъденият нямаше сили дори да извика. Млад придворен грабна подноса от масата и го стовари с всичка сила върху главата на момчето. От тълпата за пореден път избухна смях. А момчето всеки път се опитваше да се изправи. И когато заставаше на колене, поредният звучен шамар прекършваше желанието му да се бори. Група младежи го хванаха и го завлякоха до голяма купа пълна с питие. Когато потопиха главата му в течността и ръцете на момчето се запротягаха на всички страни гръм от смехове разтресе залата. Сърцата на двама дебели пазачи не издържаха и те тупнаха мъртви на земята. Никой не ги забеляза. Присъстващите бяха заети да поддържа своята роля в хора от убийци.
-Но каква точно е причината това момче да бъде нашето главно действащо лице?-попита една елегантна дама след като изтри сълзите от смях.
-Има ли значение?-попита кавалерът й.-Щом кралят ни казва, че е виновен, значи е виновен!
Двамата грабнаха чиниите си с недоизядени ордьоври и ги хвърлиха към падналия до голямата купа. Кръвта се бе сляла с оранжевото питие. От косата на момчето се стичаха едри капки, а тялото му трепереше в конвулсии.
-С-с-спрете!
Знатните гости отстъпваха място на своя крал. Образуваха голям кръг около него и затворника му. И гледаха с интерес.
Нерим се наведе до затворника и взе един паднал на земята нож. Допря го до гърлото му, готов да пререже тънката линия на живота. Прошепна радостно в ухото на момчето.
-По-по-последни ду-ду-ми, нищо-що-жество-во?
Момчето отвори очи. Иззад подпухналите му от удари черти, иззад болката, която продължаваше да крещи... Той запя...
„Зад затвор от безкрайни злини, има светли и пролетни дни, там покълват надежди добри, то е царство на всички мечти...”
Мечти? Надежди? Непознати думи, които зависеха единствено от престолонаследника. Той казваше дали даден човек е черен или бял, той му даваше живота или го хвърляше в прегръдките на смъртта. Това бяха мислите, които пронизаха умовете на хората. Усмивките им бързо изчезнаха, а наместо тях се появиха гримаси на ужас. Дори лицето на кралицата се превърна от подигравателна маска в ледено изражение.
Кралят се прокле, задето бе допуснал тази наивна песен. Бързо дръпна ножа по гръкляна на момчето. Нерим държа главата му, докато и последната капка живот не напусна осъдения.
Когато всичко приключи гостите стояха смълчани, опитващи да разчетат по каменното изражение на своя господар, какво ще последва.
-П-п-п-риключихме...-заекна той.
По-късно, когато в залата бяха само той и съпругата му, кралицата нежно сложи ръката си върху неговата.
-Не допускай вярата и надеждата да влязат под кожата на глуповатите селяни. Те ще се опитат да мислят различно от нас. А това никак не е хубаво... Един ден, може да искат короните ни…
-Как-во-во да напра-пра-вя-вя...-яростно изпелтечи Нерим.
-Покажи на народа ни какво се случва, когато някой се опита да се противопостави на нашата толкова благодатна политика. Когато решат да пеят глупави песнички за несъществуващи неща. Нека видят какво се случва, когато се опиташ да бъдеш различен...
Поздрави!
жесток човекът... а един мъдрец бе казал...
нищо човешко не ми е чуждо..
чуждо ми е...и тягостно..
20.06.2012 15:05
Поздрав !
Най-лошото е когато хората си загубят Вярата мечтите, а в днешно време много са ги загубили примирили се с лошото и злото и са го приели за нормално или че така е редно! В наши дни точно това искат хората по върховете на власта и богатството... гражданите да спрат да искат да се борят да мечтаят
Щастливи хора са тези с чисти сърца . Да надникваме там по- често , по - често да поглеждаме децата си в очите , по- често да откриваме творението в изгрева и в тичинка на цвете, тогава може би , може би ще изчистим мислите си за да пожелаем в сърцата си нещо , което е различно , но е копнеж и естествено както дишането за живите организми...глътка въздух и чисто сърце толкова малко и толкова трудно за постигане в Агресивна Среда!
А ти продължавай да пишеш, защото писането е субективен и много искрен акт на споделяне!
