Самодивата бягаше. Тичаше обратно към сестрите си. Очите й все още виждаха кръвта, виждаха жертвите. Пред тях отново лошият, с чалма на главата размахваше ятаган. А децата плачеха. И едно по едно бяха отнасяни на някъде. Майките оплакваха рожбите си и деряха лицата си, за да притъпят болката от разкъсаните им сърца.
Този кръвен данък… Заради него бащата скочи пред сина си. За да не отнемат първородната му рожба. А турчинът му преряза гърлото. И прободе майката, която плачеше над тялото на своя любим. И всичко това пред очите на детето. То щеше да порасне и един ден да се върне в родното си село. Убивайки своя народ. Забравил за родния дом.
Горският дух се поуспокои едва когато влезе надълбоко в гората. Стигна до полянката, където се бяха събрали сестрите й. Осем нечовешки красиви жени. Новопристигналата падна на колене пред една от тях и заплака в скута й. Нямаше сили все още да говори. Да обясни злото, което бе усетила в душите на хората. Когато събра сили, красавицата разказа всичко.
-Но защо го правят?-попита една от сестрите й.
-Едните са поробили другите. Сега правят всичко възможно, за да им покажат, че те са по-важните и че никога не трябва да се въстава срещу им…
-Нима хората вече не израснаха? Не осъзнават ли колко грешно и безсмислено е да леят невинна кръв, детска кръв… Да водят войни, от които единствено страдат. И да си мислят, че печелят, когато погубвайки своите братя… всъщност разкъсват и себе си.
Пред самодивата отново стояха онези малки дечица. Разплакани. Протегнали ръце към своите очернени родители.
-Искам да заспя…
Сестрите й бавно се изправиха.
-И нека се събудя след шестотин години. Тогава, може би, хората ще бъдат по-добри. Може би ще се обичат. Може би ще са открили истинския смисъл на много думи, които в момента за тях са бездънно кухи. Приспете ме сестрици… и може би един ден пак ще се видим.
Самодивата легна на тревата, а сестрите й я заобиколиха в кръг. Хванаха се за ръце. Затвориха очи и запяха красива песен, в чийто ритъм затанцуваха бавно хоро, което затъмни деня и запрати красивия дух в шествековен сън.
****
Събуди я неприятен стържещ звук. Самодивата се изправи и огледа белите хризантеми, които бяха поникнали около нея. Сънят й най-после бе приключил. Шестотинте години се бяха изнизали сякаш бяха миг. Но къде бяха сестрите й? И откъде идваше този ужасен звук?
Красивото същество с бавни стъпки тръгна по пътеката. Водеше се по звука. Скоро ги видя. Хора, облечени в странни дрехи, държащи в себе си ужасяващи оръжия. С тях те сваляха дърво след дърво. Назъбеното острие на ятаганите им се врязваше в ствола и дървото падаше мъртво на земята. Нима турците все още владееха България? Но езикът им не беше турски, а оръжията им не бяха ятагани. Може би точно от машините се носеше противният звук отнемащ поредния живот. Мъртвите дървета бяха слагани в странна машина, която щом се напълнеше, потегляше напред.
Къде беше попаднала? Нима това бяха по-добрите времена?
Заболя я за всеки самотен дънер, за всяка зелена корона, срещнала студените пръсти на убийците. За пречупените клони, протегнати като мъртви ръце на земята.
Болеше я. И тя тичаше. Чуваше след себе си възгласите на унищожителите..
-Откъде се взе това момиче?
-Колко е красиво...
Да, това бяха българи. Но защо правеха това с горите си? Защо разкъсваха майката природа и стъпкваха даровете й?
Самодивата тичаше. Никой не можеше да я спре. Никой не можеше да прекърши болката й. Тя тичаше към онова по-добро, заради което преди толкова много години бе заспала.
Спря се, едва когато попадна на път. Зад пътя се подаваха високи сгради, които сякаш докосваха с върховете си небето. Красивото създание направи няколко крачки. Едва не беше отнесена от поредната странна машина. Толкова бързо премина покрай нея, че жената дори не успя да я огледа.
Самодивата беше сама. Покрай нея преминаваха единствено изобретенията, които тя не познаваше. Хората вътре в тях, изобщо не я забелязваха. И таз добра. Беше чакала шестотин години, за да срещне отново болката на хората. Но една по-различна болка. Тази от самотата. От безразличието, което ги бе обладало зад металните стени на превозните им средства.
А магията на създанието отдавна бе изчезнала. Сестрите й си бяха отишли…
Тя вървеше по непознатия път и се опитваше да стигне донякъде. Безуспешно. Заваля дъжд, а самодивата беше изморена. Но не толкова от дългата пътека, колкото от болката, която разкъсваше разочарованото й съзнание. Тя легна на студения асфалт. Не я интересуваше дали някоя луда машина ще я помете. Нито дали отново хората ще я подминат с безразличие. Искаше само да заспи. Отново. Непробудно. Завинаги.
-Хей, момиче, ставай, ще изстинеш…
Самодивата надигна глава и видя един белобрад старец. Той й се усмихна добродушно иззад гъстите мустаци. Беше облечен в черен кожух и носеше торба. Подаде й ръка, която тя пое плахо.
-Как ти е името? Имаш ли си дом?
Все въпроси, на които красавицата не отговаряше. Дядото въздъхна.
-Е, и без това нямам много гърла за хранене.-промърмори той.-Но утре ще идем да видим откъде си.
Малката къща на спасителя й се намираше в близост до шосето, между дърветата.
По пътя дядото й разказа за незаконната сеч, която унищожаваше гората. Скоро, секачите сигурно щяха да стигнат и до него.
А малката къщичка имаше само една стая с легло, печка и мивка. В средата й стоеше една масичка заедно с няколко стола. За вечеря старецът нямаше кой знае какво да предложи на своята гостенка. Даде й останалите плодове и мляко. За себе си запази единствено твърдия хляб. Възрастният мъж мълчеше. Неземната красавица също. Нямаше какво да си кажат. Добрината най-после бе стоплила сърцето й. Самодивата виждаше в този малък човек промяната. И за миг се помоли за това всички хора един ден да бъдат такива. Да даряват, вместо да разкъсват връзките обич по между си.
Стана късно и старецът настоя момичето да легне на леглото. Той пък легна на пода. Създанието дълго не можа да заспи. Този път от радост. Защото мисията й беше изпълнена.
Бързо дойде утринта. А самодивата я нямаше. Дядото я потърси из къщичката, след което излезе. Пред прага му бяха поникнали иглики.
да прозират... а краят много ми хареса... и тези поникнали иглики...
красиво е... стоплиха сърцето ми... сърдечен поздрав за теб..
