Прочетен: 6849 Коментари: 16 Гласове:
Последна промяна: 02.11.2012 19:51
Завръщане
Есента докосна първите листа и остави своите цветни белези. Те се понесоха из прашния път като спомени бягащи към топлината на своето минало. Голите клони махаха към мъртвото небе, очаквайки първите капки есенен дъжд, които да успокоят раните от отминалото лято. Мариана наблюдаваше как се поклащат съблечените им върхове, докато вятърът си играеше с болката им. Отдавна не бе седяла тук, на тази самотна пейка до пътеката водеща към родното й село. Помнеше всичко. Каруците, запъхтените коне, забързаните хора втурнали се към поредния посев.Днес обаче, нивите, заприличали на черни пустини, бяха изоставени от амбициозните деца на предишните си стопани. Та нали и Мариана бе една от тях. Малко момиче, копнеещо за светлините на големия град. Мечтаещо за лъскавите страни извън България, където смяташе, че ще намери себе си. Сякаш вчера бе заминала за София, а след няколко години и за Виена, където завърши образованието си. Отличничката се превърна в доктор, на когото хората знаеха, че могат да се доверят. Превърна се и в съпруга, а не след дълго и в майка. Лекуваше дори собствените си проблеми с лекота. Ала вината и носталгията, я връщаха винаги в малкото село и й прошепваха „Не забравяй коя си. Един ден трябва да се върнеш.”
И това време бе дошло. Връщаше се, за да измоли прошка.*****
Малкото момиченце плачеше скрито в храстите, увили се около високия кестен. То тихо хлипаше, заровило лице в малките си ръце. Отново го бяха ранили. Онези, обикновените деца, които не разбираха проблемите на малката Мариана. Едва първи клас, тя бе низвергната от съучениците си. Защото бе по-различна. Момиченцето не говореше, не се смееше като останалите деца. Тихо и кротко, то се опитваше да се сприятели с новите си съученици, но никой от тях не искаше да бъде другар на „онази странната”.
Седемгодишната Мариана усещаше колко далечна бе за останалите. И като всяко малко дете се питаше „Защо не искат да си играят с мен?”
-Какво правиш тук Марианка, ще изстинеш!
Майка й приклекна до малката красавица и погали бузата й, по която се стичаха сълзи.
-Пак ли в училище…?
Момиченцето само поклати с глава.
-Ех, малката ми! Твоите съученици явно са още малки, за да видят колко си специална.
Жената взе в ръце дъщеря си и я прегърна силно.
-Един ден ще видят колко си красива и добра. Не се страхувай от това, че бягат от теб.
Майката взе един кестен от падналите в краката й. Почисти го от полепналата по него кал и го показа на Мариана. Слънцето докосна с лъч лъскавата кафеникава повърхност.
-Така се случват нещата, милата ми. Още си малка да го разбереш. Хората са като кестените. Всеки има собствен блясък, но, за да го покаже, трябва да измие от себе си калта, с която често останалите го опръскват.
Момиченцето пое в ръце кестена и го загледа. Погали гладката му повърхност и се усмихна. Думите на майка й все още бяха неразбираеми, но я успокоиха. Едно есенно листо, падащо от някой клон над нея, погали лицето й, като нежна длан. Мариана затвори очи и заспа в ръцете на майка си.
*****
20 години по-късно кестенът продължаваше да се издига величествено над двуетажния й дом. Тя докосна кората му и осъзна, че никога не би могла да забрави откъде бе тръгнала. Защото точно тук успя да се отърси от мръсотията, която всеки хвърляше в лицето й и продължи към едно по-светло бъдеще. През живота си бе срещала хора обсебени от амбициите си. Те бяха забравили първите си стъпки и гледаха в далечината, без да виждат по-далече от носа си. Беше трудно, но Мариана се пребори и с тях. Защото беше себе си, нещо, което често съвременният свят смачкваше с противните си клещи. Но тя успя, пазейки спомена за кестена и за онзи първи клас, в който се бе запознала с най-лошото у хората. Но това време бе отминало, както и нейната слабост. Сега се връщаше като силна личност, готова да прегърне най-обичаното място в света й.
-Хайде, Мариана! Вечерята ще изстине!-повика я майка й.
-Секунда!
Жената погледна към кестена и тихо му благодари за искрящите плодове, които бяха посели надежда в душата й. Но сега бе време за почивка.
Човек е най-истински, когато си е у дома.
и свое можене...
Кестенът е с мощни корени!;)
Приятно ми беше да се насладя на хубавия разказ!
Желая ти успехи и в бъдеще!
Чудесно поднесена история ! Поздравления!
