Един разказ за студа от който най се плашим. Онзи, идващ от безразличието, което срещаме в човешките очи. Дори и в приятелските. Една човешка история, която се надявам да ви докосне.

Студ

Пламен бе скован от студ. Той стоеше на поляната пред родния си дом, а до краката му бяха полегнали купчина съчки. Пред очите му горяха струпани на висока купчина гуми, които бе събрал и запалил. По сухата трева есента бе извървяла своите първи стъпки. Дъжд не валеше, ала небето бе прегърнато от тъмнината на буреносните облаци. Бяха се случили толкова много неща. 37 годишният мъж се бе изправил пред толкова много препятствия. И с всяко следващо, сякаш пропадаше все по-дълбоко.
Всичко започна с децата. Пламен работеше като счетоводител към една малка фирма и вършеше работата си със старание и усет. Това, разбира се, не му пречеше да отглежда четиригодишните си момчета-близнаци Георги и Константин, единственото хубаво нещо, което бившата му съпруга Даяна бе оставила преди да избяга в Америка с богат любовник.  Една болка, която отдавна бе отшумяла. Въпреки че заплатата му не беше особено висока, той успяваше да гледа достатъчно добре своите момчета. В началото му се наложи да вземе заем и да заложи апартамента си, но нещата бавно си идваха по местата.
Припомни си какво тримата заедно обичаха да правят, когато бяха в къщата на родителите му през летните дни. Да стоят точно на тази поляна и да пускат хвърчила, гонени от последните слънчеви лъчи. Близнаците тичаха по облечените в слънце летящи шарени лица, а веселият им смях превръщаше обикновеното градче, в парче детска радост. Детска радост, която заглъхна завинаги.
-Не можеш да ги вземеш! Не можеш просто така да се явяваш в живота ни и да рушиш!
-Но аз съм им майка.
Даяна се бе завърнала, за да вземе децата, които бе оставила малко след раждането. Готова да разруши още един красив свят, тя бе спечелила делото за родителските права и сега водеше близнаците към новия им живот.
-Трябваше да се сетиш за това, когато малко след като ги роди замина за Америка с онзи…
-Няма да слушам, Пламене. Чу решението на съда. Аз мога да им предложа много повече и ти знаеш това. Двамата ще живеят по-добре с мен, отколкото в малкото ти апартаментче и с годишния ти доход от… колко? 10 000?
Пламен хвана бившата си съпруга за китката и я извърна към себе си. Душата му застина пред безразличната й физиономия.
-Не можеш…
-Стига повтаря едно и също. Откажи се. Примири се с това, че никога повече няма да видиш децата си. Няма да им позволя да останат дори и за миг в тази просяшка страна, при баща, който не може да им предложи нищо. А дори и да не се примириш, няма значение, всичко приключи.
Студ. Втресе го, докато Пламен наблюдаваше двете малки, тъжни любими лица. Те се отдалечаваха към една по-добра реалност. Там, където щяха да бъдат щастливи, да го забравят и да продължат напред. Да, съдът бе присъдил родителските права на майката. Въпреки причините, които изброиха, Пламен знаеше, че богатият любовник бе дал пари на когото трябва, за да задоволи капризите на любимата си. 
Малко след това го уволниха и от работа. Беше объркал някакви числа на много важна сметка. Дори не си спомняше, че е работил по нея. Студът го втресе, когато гледаше лишените от състрадание лица на своите колеги, работещи като роботи, загледани в своите компютърни екрани. Не го забелязваха, въпреки че толкова пъти им бе помагал. За тях той бе един непознат. Прокаженият, който щеше да ги зарази с нещастия.
Дълго след това не излизаше от апартамента си. Поне докато кредиторите, от които бе взел заема не почукаха на вратата, за да поискат своето. Пламен изгуби апартамента си, тъй като не бе внесъл няколко вноски. Остана на улицата, поне докато не се качи на първия възможен автобус и не стигна до двуетажната си къща в това малко селце. Може би трябваше да се мисли за щастливец. Онези, които вземаха от кредитор, често спяха по пейките, а родителите му бяха оставили голяма къща и то съвсем близо до столицата.
Той взе съчките в ръце и ги хвърли в горящия куп гуми. Вгледа се в пламъците, които бяха започнали да се разпространяват по сухата трева. И все пак студът проникваше през огнените огради, които Пламен си бе построил. Припомни му, че момчетата му щяха да израснат на чуждо място, сред чужди хора и щяха да забравят човека, който се раздаваше четири години за тях. Съвсем сам. Щяха да подминават с безразлична усмивка неясните спомени, за един обикновен, малък счетоводител, опитал се да им дари голямо бъдеще.
Студът атакуваше отвсякъде. От тези грозни мисли. От празните човешки очи. От раните, които си причиняваха с бездействие. От това, че светът се крепеше на коварство и егоизъм.
Пламен погледна към дома си за последен път. След това се втурна към пламъците и скочи в тях. Те бързо обхванаха кожата му, а писъците огласиха тихия квартал. Тялото му танцуваше в такт с огнените остриета, а агонията му се бе превърнала в радост. Нямаше вече студ. Той се разпадаше под силата на огъня. Но с него умираше и болката.

Иван Русланов
14.01.2013

Самоубийството и отчаянието подхождат на мъже със слаби характери.
Твоят герой не е такъв, отглеждал е двете си деца абсолютно сам толкова години и се е справял добре. Взели са му всичко, но в него има сила да продължи да живее, да се бори и един ден да бъде отново с децата си. Да опожариш миналото и бъдещето си не е решение.
Но ти си авторът, ти решаваш :)
Успех!

Това е реалността. Когато останеш без нищо друго решение няма. Пожелавам ти никога да не го усетиш. Поздрави.

Повярвай ми, за да се самоубиеш се иска много сила и не е израз на слабост. Така е защото надделяваш най-силния инстинкт , този за самосъхранението. Дали самураите са били слаби характери, когато са стигали до сепоку???

все повече хора избират този тъжен финал на живота си...
за да избягат от безразличието в очите на другите..
все повече се усеща болката и тъгата от липсата
на милосърдие... много ме развълнува..

животът според Библията ни е даден свише,и погледнато в този аспект не
ние сме тези,които трябва да решаваме кога да си тръгнем от тази земя...
Истински силните духом хора въпреки трудностите се борят за това,което е ценно
за тях,а не се предават...Самоубийството не е изход,по-скоро проява на слабост и
отчаяние,акт на предаване,отказ от борба..
Твоя герой е допуснал грубата грешка да не си издейства попечителските права над децата си,използвайки факта,че рождената им майка ги е зарязала...просто е трябвало законово да разреши този казус още в самото начало,а не да си затваря очите пред фактите,че това може да се случи...
Слаб характер според мен...а може би този разказ идва да ни покаже,че обществото,в което живеем,е станало бездушно спрямо съдбата на един обикновен човек от народа...общество,в което човек за човека е вълк...
тъжно,но...това е родната наша действителност...много реалистично поднесено,поздрави за което!

Повярвай ми, за да се самоубиеш се иска много сила и не е израз на слабост. Така е защото надделяваш най-силния инстинкт , този за самосъхранението. Дали самураите са били слаби характери, когато са стигали до сепоку???[/quote]

Радвам се, че те развълнувах! Поздрави!

Главният герой всъщност не осъзнава, че се самоубива като скача в огъня. Той е един обикновен човек, който е преминал през страшно много и иска да се скрие от студа, който го заобикаля на всяка цена. Относно попечителските права ще кажа само едно- с пари може да се купи всичко.

питам се, докога ще бъде така, до кога няма да има изход. Докога ще търсим топлината в отвъдното, защото на този свят е само студ. Поздрави!

Надявам се, че скоро, реалният отговор на тези въпроси да бъде по-красив.... Радвам се, че прочете! Поздрави!

Здрав си, прав си, родител си...
Океана ще преплуваш, криле ще ти пораснат и ще отлетиш при децата си. Винаги има начин!
Иначе на всеки нещо му липсва. Поздрави :)

Много тежък, но много хубав разказ! Поздравявам те!

Именно!
И аз мисля като теб!
Май жените в днешно време сме по-силни и по-борбени...
поздрави за изразената позиция!
:)))

Защо скочи в огъня, заради тази зла жена? Да раздели децата от баща им... Богат беден, баща им е!!! А той да беше хванал пътя и след тях, а не да скача в пламъците. Извинявай ама се ядосах.

Хубаво е, че така мислите. Уви, едва ли ще сте на същото мнение, госпожо, ако това ви се случи. Аз ви пожелавам да не го усетите никога, дори и малките подробности от него, пък разказа го оставете, той си е такъв и такъв ще си остане. :)

Радвам се, че ти хареса! Поздрави!

Както написах в поста си до coacoa11 едно е да мислиш, друго е да усетиш. Незвисимо дали си жена или мъж, някои хора не намират път. Може би е хубаво да погледнете българската действителност. Благодаря за посещението.

Няма да анализирам разказа, ако сте го разбрали по този начин, хубаво, благодаря за посещението. Паздрави!

Докосваща история от непосилното ежедневие. Прочетох с интерес!

История истинска, тъжна и болезнена. За жалост не можем да си затворим очите за нещата, които наистина стават около нас! Поздравявам те за написаното!

Радвам се, че оцени! Поздрави!

И не трябва да си затваряме очите пред тях! Благодаря ти, че оцени Светле! Поздрави!

Не съм искала да те обидя с коментара си, ако така се е получило - извинявай, не е било нарочно. Разказа на мен лично ми хареса. Поздрави! :)

Не ме обидихте, напротив, радвам се, че обърнахте внимание на разказа и че го разбрахте по свои си начин. :) Поздрави и приятна вечер!

тази брънка:
"От това, че светът се крепеше на коварство и егоизъм."
е спорна!
Човек действително може да "превърти" при тези обстоятелства...казвам го, защото съм го преживяла!
Но мисля, че родителският инстинкт е подценен. Когато става дума за децата му, човек прави невъзможното, за да продължи да живее.
Разказът ти е силен...но дори да бях изгубила детето си щях да продължа да се боря, да живея и да се надявам!
Защото този свят се крепи на доверието, Дъфейс, на вярата!:))

Очаквах подобна реакция от всички и ще си нося кръста. Уви, не знаеш дали би продължила да се бориш, защото не си губила децата си и ти пожелавам никога да не ги изгубиш. Да, това не е поредната усмихната история пълна с разни наивни надежди, това е действителността. И когато виждам, че толкова много хора скачат срещу един разказ ми става смешно. Докато твърдите колко сте смели и как бихте преживели всичко, някой баща избива цялото си семейство, заради тежкото си положение, а след това се самоубива. И не казвайте, че такива случаи няма, те стават все повече и със сигурност сте чували за тях. Спрете да си затваряте очите и вижте истината. Само така можете да я промените.

разбира се, че човек няма как да знае какво ще направи в конкретна ситуация..."да дойдеш на мяра, да хванеш вяра!"

Поздрави за хубавия разказ!
Толкова образно си го написал, че повече от коментиралите не биха искали този ужасен край за един баща, отглеждал сам, без майчина ласка близнаците си.
В един човешки живот има не само хубави моменти.
Дерзай!

Студена реалност.
С жестоки драми.
И разказаната от теб е такава.
Прочетох и горчивина в мен остана.
Поздравявам те!

Тъжно , но е възможно...!
Не всички сме твърди в решенията - всъщност финалът е силен и доизказва основната идея в разказа!
Ето какво слушах докато четях при теб, мисля че допълни възприятието!
- http://www.youtube.com/watch?v=G3TcEZYU3XY

Благодаря, че прочетохте и оценихте! Поздрави!

това е реалността в България. За самоубийството - не е израз на слабост, по-скоро логичният завършек на една жестока депресия.

Харесах как пишеш... не виждам защо трябва да се коментира финала... ти пишеш... ти решаваш... Съдби различни. Хора различни. Решения различни. Свят като цвят.

а какво остава за лишения от всичко......
Тежък разказ, но толкова реален.......за съжаление.
Поздрави!

Благодаря ви, че бяхте тук и оценихте. Поздрави