Смъртта на последния истински герой
Старият поет седеше все на едно и също място. До затворения фонтан на площад Славейков. С широка усмивка на лицето си, той всеки ден рецитираше свои стихове за герои, спасяващи хора, изпаднали в беда. Монолозите му се превръщаха в смях и забава за минаващите покрай него хора. Дори и най-забързаните се спираха,а децата пляскаха с ръце, докато стиха за някой незнаен, но силен герой се превръщаше в песен. Често веселият старец хващаше за ръцете някое начумерено детенце и танцуваше с него, докато песента по стиха му не стихнеше. А до него, ей така, между другото, стоеше неговата шапка, в която хората често пускаха стотинки, и купчина от стихосбирки, които му бяха останали от единствената книга, която човекът бе издал - „Съдбата на героите“.
Преминаващите покрай талантливия дядо деца и родители, обаче не забелязваха книгите. Те бяха впечатлени от спектакъла, който този човек правеше с толкова малко.
-Дядото герой! Дядото герой!-подвикваха няколко дечица и задърпваха ръцете на майките си към мястото на веселите стихове.
Скоро всички, които преминаваха покрай тихото му местенце го наричаха така. Старият поет - герой, даряващ щастие в очите на натъжените българи.
-Аз не съм герой, девойче. Героите ми са само в книгите.
-Но вие дарявате толкова много щастие със своите стихове, пък и ги представяте със завидни актьорски качества. Как успявате?
Една млада репортерка от голям български вестник бе забелязала таланта на богатия душевно поет и бе дошла за интервю. Поредица от сложни въпроси, които нямаха особена стойност за стареца. Той отговаряше машинално. Бързаше, за да види отново онази светлинка в усмивките на малки и големи. Това за него бе най-голямата награда.
Дните минаваха, весели и за публика, и за изпълнител. Освен посветените на герои творби от стихосбирката си, старият поет измисляше нови стихчета, които огласяха площад Славейков и му даряваха топлината, която отдавна не бе усещал.
Една есенна вечер, дядото вървеше към дома си. Бе излязъл на кратка разходка из спокойните улици на столицата. Студът все още не бе пробил със своите сковаващи нокти, но се усещаше как лятото бавно си отива.
Изведнъж старецът чу откъм близката стена вик. Погледна натам и видя трима души, две момчета и едно момиче.
-Да я оправим и двамата, а?
-Виж я само каква е…
Момичето крещеше за помощ. Опита да се отскубне от стената, но силните ръце на едно от момчетата я блъснаха в ледената повърхност. Сълзите и виковете на момичето се смесиха в сподавен вик за помощ.
-Какво правите, бе? Оставете момичето да си върви!
Старият поет се втурна към престъпниците и с цялата си сила отскубна жертвата от ръцете на момчето, което я държеше, а престъпникът се спъна и падна на тротоара. Плачейки, момичето побягна, търсейки спасение пред себе си. Другото момче скочи към нея, но се отказа и се насочи към стареца.
-Дърт нещастник!
Падналото момче се изправи и извади от джоба си нож. Старият поет притаи дъх, когато острието се заби в корема му, а болката разкъса думите, които се готвеше да изговори.
-Пламене, недей!-извика другото момче.-Да си вървим!
За младия убиец не беше достатъчно. Той повали стария човек и отново вдигна ножа.
-Умри бе, куче!
Нанасяше удар след удар. Псувните му се сипеха като сол в причинените рани. Кръв шуртеше навсякъде. От корема на стареца, от лицето му, от ръцете и краката. Старият поет се даваше в предсмъртния си ужас. И тогава се появиха истините, от които той толкова много се страхуваше. Щяха да го забравят, подобно на момичето, което дори не се обърна да погледне лицето на спасителя си. Всички, за които някога се бе старал. Защото животът коронясваше измислените герои. Той поставяше на трон онези, които крадяха от народа и унищожаваха бъдещето. Те, досущ като героите от стиховете му, имаха всичко и стояха непоклатими, прегърнали властта, подарена им от хората. Те манипулираха, а след това тъпчеха човека, доверил се на техните лъжи. В същия момент той прости на своя убиец. Защото и той бе от ограбените. Едно момче, чийто мечти щяха да бъдат удавени в чуждата кръв.
-Пламене, хайде.
Момчето с нож в ръце се изправи и погледна към кървавата пихтия, в която бе превърнал стареца. Размазано петно на тротоара. Разтрепери се, осъзна какво е сторил, но нямаше връщане назад. Хвърли ножа настрани. Започна да бърше ръце в якето си, тичайки след своя съучастник.
Старецът не можеше да помръдне, скован от дъха на идващия край. Той знаеше, че щеше да се превърне в поредния труп, брутално убит из коридорите на една нечовешка реалност. А цял живот бе писал за герои… Старият поет умря като нищожество.
Иван Русланов
03.02.2013
Поздравявам те за написаното!
и тъжно ми стана... поздравявам те..
Твоите творби са отражение на действителността,
грозна и почти ненормална за достоен живот, такава,
каквато не ни се иска да бъде ... какво се случва с нас,
с децата ни...
Поздравления, много харесах !
Има доста младежи, които буквално не знаят какво да правят с живота си, не знаят как да го осмислят.
Старецът в случая дава истински пример за подражение, и то пред убийците си... Примерът за достойно държание много често липсва на подрастващото поколение. По-скоро има изобилие от примери за недостойно поведение, от властимащите също. И не е случайна неграмотността, и високата престъпност сред част от него. Не ги оправдавам, но освен направения погрешен избор в живота си, тези млади хора са и един вид ограбени от безразличието на тези, които са били длъжни да ги възпитат.
Поздрави!
02.03.2013 12:58
"Правата на престъпника" или "правата на жертвата" трябва да излязат на преден план?
