Тишина

-Какво е това, бе? Нали ти казах, че искам питката със сусам!
Веселина Петрова хвърли сандвича на бюрото си. Той се разкъса на две и от него се посипаха зеленчуци и салам.
-Веднага да изчистиш! Виж какво направих заради твоята некомпетентност! А след 15 минути имам планьорка.
-Да, разбира се, госпожо…
Новата й секретарка, младо и притеснително момиче взе една салфетка и започна да събира парчетата на сандвича.
-Само още един подобен гаф и те пращам в jobs.bg. Да не взема да направя на някой добро и той… не ми изпълнява поръчките. Я малко да си знаем местата.
Да, такава беше Веселина Петрова. Егоцентрична редакторка на един от най-новите седмичници в България. Вестникът, макар и да беше от скоро на пазара, вече излизаше във все по-голям тираж. Народът беше жаден за зрелище, а какво по-апетитно от едно ново жълто издание.
Веселина пооправи малко костюма си, отметна назад коси и излезе от кабинета си, подготвяйки се за поредната среща със своите подчинени. В голямата зала я чакаха вече трима от четиримата, които бе извикала за да им даде задачи. Те подскочиха уплашено, когато тя рязко дръпна вратата.
-Какво сте си зашушукали? Шушу мушу къща разваля! Ех, като не ги слушате тия стари поговорки доникъде няма да стигнете!
-Ама не, ние, такова…-смотолеви младата руса жена, седяща между две момчета, които пишеха нещо в тефтерите си.
-Искаш да ми кажеш нещо ли, Вилиана? Не ми стой като препила, говори!
-Ами, чудехме се за какво ни повикахте, госпожо Петрова.
Веселина обичаше тази игра. Котката и мишките, които й бягаха по фланга, но винаги се спъваха и то в собственото си притеснение. Тя обичаше да ги слуша как й противоречат. Това бе жестока музика за ушите й. Знаеше, че само с една дума може да разхвърля нотите и разкъса петолинието им. Тя беше шефът! Веси обичаше да си играе с чувствата на хората. Да ги връзва около вратовете им като бесила и сама да решава кой ще оцелее.
Коя всъщност беше Веселина Петрова? Някога, обикновено момиче с големи амбиции, сега се бе превърнала в мрачно същество, обичащо да хвърля подигравки като копия. Изкачила се на върха на изданието по съмнителен начин, жестокостта й не признаваше граници. Правеше мили физиономии, или някои по-пикантни неща, на когото трябваше и вървеше все по-нагоре. Стъпкваше всяко чуждо постижение насред страниците на позорното си, макар и успешно вестниче. Пречки пред нея вече нямаше.
-Извинете за закъснението!
Вратата се отвори и в залата влезе задъхан мъж на около 30 години.
-Юлияне, закъсняваш, къде се губиш?-скастри го ядно редакторката.
-Съжалявам, госпожице Петрова, майка ми все още е в болница и… все още няма подобрение.
Юлиян сведе глава опитващ да преглътне тежестта  в гърдите си. Останалите трима мълчаха и гледаха ту към него, ту към главната си редакторка.
-Нима очакваш, че набързо скалъпените ти обяснения ще ме накарат да ти съчувствам? О, моля ти се! Не ме занимавай с глупости! Или идвай на време, или си стой при мама. И без това не й остава много.
Всички застинаха. Нима нещо можеше да накара Веселина да изпита жалост? Съвестта й беше мъртва.
През останалото време, Петрова им хвърляше по някоя друга тема, ту за нова чалга звезда, ту за някой известен водещ изказал се против изданието й. Освободи се дори от интервюто, което трябваше да измисли, за да орезили актриса от „Народния театър“, с която бяха на нож от дълго време. Колко хубаво бе някой друг да ти върши работата.
Веселина си тръгна от редакцията в седем. Качи се в таксито и с раздразнение подвикна на шофьора адреса си. Забеляза седящия до нея мъж, който си бе сложил качулка, но не се стресна. Помисли си с погнуса колко ли луди се крият из София. Каква гадост…
-Не, не по тази улица, по другата, къде отивате?
-Кой е казал, че Ви карам у Вас, млада госпожице?
Всичко се покри в мрак, когато мъжът до нея я сграбчи и сложи върху лицето й парцал потопен в хлороформ. Събуди се сякаш след секунди. Лежеше на един окъсан диван, а около нея на скърцащи табуретки седяха различни по височина силуети. Лицата им се обърнаха към нея, когато тя шумно издиша стресната и опитваща се сякаш да се събуди от ужасяващ кошмар. Не виждаше различното в лицата им. Всички те бяха обединени от бледа болка.
-Какво…. къде, къде съм?!-изкрещя тя.
Хората, облечени в бели пижами, не й отговориха. Продължаваха да я гледат втренчено, сякаш думите й не излизаха от устата.
-Кой си прави тази гадна шега? Ще го тикна в най-най-най-гадния затвор и ще искам да лежи там, най-малко сто години!
-Котката попадна в капана за мишки.
Смехът на костюмирания мъж приближаващ се към нея вледени цялата й увереност. Тя се спусна към него, а пискливият й глас трепереше.
-Веднага ме измъкнете оттук, вие…
Шамарът я накара да падне на колене. Бузата й бързо посиня, а писъкът й не трогна бледите лица около нея.
-Млъквай кучко! Ти точно това заслужаваш!
Веселина сложи ръка на ударената си буза, а от очите й се спуснаха яростни сълзи.
-Не се безпокой, на хубаво място си заточена, глупачке. Това е един дом за глухонеми, скрит в най-затънтения край на Витоша. Костица по костица ще изгниеш тук и, повярвай ми, на никого няма да му е мъчно за теб.
-Кой..?-попита тя през стиснати зъби.
-Нима малко хора биха искали да изчезнеш? Да полудееш, да страдаш? Не се интересувай чия е идеята да те набута на това място. Аз съм само пратеника. Зная само, че е достатъчно властен човек, за да те премахне от пътя си. Ако искаш място на върха, какво са няколко трупа, нали така?
Ехидната усмивка на непознатия  унищожи ядния поглед на главната редакторка. В следващия миг мъжът с бавни стъпки тръгна към входната врата, свиркайки си нещо. Затвори и заключи след себе си.
Веселина задиша тежко. Усещаше как глухонемите изроди се събират около нея. Притвори очи. Изправи се.
-Вие, нищожества, кажете ми веднага как да изляза оттук, как, как?
Тя бе хванала един от глухонемите за яката и го разтърсваше. Безразличните очи сякаш проникнаха дълбоко в нея. Мълчание. Тя крещеше обвинение, кълнеше това проклето мрачно място и всички хора около нея. Посрещаше я само тишината. Като гигантски пипала на октопод се увиваше покрай нея и я скършваше на две. Никой не отговаряше на нейните обвинения. Никой не се опитваше да й противоречи. Тя най-накрая осъзна, че е изгубила. Съвестта й се пробуди като призрак и сякаш я причакваше във всеки ъгъл на нейната озлобена душа. Веселина Петрова издра лицето си с остри нокти. Скубеше косите си. Търсеше спасение в болката. Сякаш не разбираше, че за нея беше късно. По-страшно от думите беше само мълчанието.

Иван Русланов
20.02.2013