Ден след празника на прошката искам да ви представя един свой разказ, може би последният, който пиша в стил „фентъзи“. Както с всяко свое творение и с това се надявам, че някои от вас ще намерят надежда, доброта и дори воля, за да продължат напред в думите. Но стига съм говорил. Към разказа:


Прошка

Маги умираше. Болестта унищожаваше живота в малкото ми момиченце, а аз бях безсилен да я спра. Не можех да я извадя като бодилите, които често се забиваха в краката й, когато бе по-малка и тичаше из поляните на село. Лекарите казваха, че няма шанс. Дъщерята, на която се радвах 13 години умираше недокоснала щастието на живота. Не можех да гледам бледото й вехнещо лице. Сълзите в очите на съпругата си също. Та нали родителите умираха заедно със своето дете?
Исках да се удавя в уискито си. Така поне щях да умра пиян. Да се удавя щастлив. Седнал в една долнопробна софийска кръчма исках да се спася от действителността. Поне за секунда. Твърде дълго бях силен, и повърхността ми го усещаше. Пропукваше се, а парчетата се забиваха все по-дълбоко в съзнанието ми. И докато приближаващите сълзи превръщаха очите ми в искри, една жена седна до мен.
Тя бе красива, около 50 годишна и си поръча уиски, също като мен. Усмихна се. Започнахме някакъв глупав разговор за времето. Колко било мрачно, как валяло сняг, а вече било март. Пълни простотии. Има ли значение дали вали навън, когато животът на някого се наводнява и в потопа се дави всичко, за което той някога се е борил? Не осъзнах кога изрекох мислите си на глас. Жената се усмихна приветливо и отпи от питието си.
-Мислиш, че хората, които имат какво да губят са слаби, така ли?
Не очаквах подобен въпрос. Отворих уста, опитвайки се да отговоря смислено. Замълчах.
-А замислял ли си се, колко силни могат да бъдат хората изгубили всичко?
-Объркваш ме. По-добре да се върнем на времето.
Жената продължаваше да се усмихва гледайки в олющените стени на долнопробното заведение.
-Но, може би, от историите можеш да научиш много повече?
-И чия история ще ми разкажете мадам?
-Да кажем, че за мен има какво да се каже. Така че слушай. И спокойно, можеш да се смееш на воля.
                                                                 ***

 Още преди турците да поробят България аз кръстосвах нейните гъсти гори. Самодивите се плашеха от мен. Дивите животни също. Да, аз бях вещица. Живеех в пещера и събирах съкровищата на клетниците, които залавях по време на своите похищения. Един ден обаче бях изпуснала диамант по пътя. Дрипава жена го взе, докато събираше съчки, и затича към близкото градче. Не ме интересуваше, че тя имаше намерението да го продаде и да спаси семейството си от гладна смърт. Проследих я до малката й къщурка и разкъсах нея и мъжът с когото тя живееш. Обърнах внимание на момченцето едва когато и последната капка живот бе изцедена от студените тела. То бе просто едно дете, дванадесет годишно окъпано в кръвта на родителите си. Гледаше ме с ужас в очите. Аз се засмях. Само с едно щракване на пръстите си сринах малката къщурка върху крехките детски рамене. Мислех, че е мъртво. Докато не разбрах, че детето е било извадено живо от останките на срутения с магията ми дом и спасено. Тогава открих, че между ранилия и ранения съществува силна връзка. Аз вървях с него, виждах го как куца насред човешката студенина. Усещах болката по загубените му родители. Виждах как влачи съдбата си, неспособен да изправи глава и да погледне към слънцето. В началото ми беше интересно. Скоро обаче не можех да понасям болката му. Не исках да затварям очи и да го виждам просещ насред човешките страдания. Той нямаше дом, нямаше човек, когото да обича. И тази студенина бе обвила и моето сърце. Защото разбирах, че съм виновна.
Бяха минали повече от 20 години, откакто бях убила родителите му. Търсех го, за да довърша и него. Намерих окъсания просяк близо до една странноприемница. Вещиците събличаха своето състрадание още от мига на раждането си. За това мръсното му лице и празната консерва до краката му не ме трогнаха. Аз го удрях в стената. Отново и отново. Исках да спре тази болка. Да бъда отново могъщата вещица, от която гората потръпваше. Мръсотията по лицето му се примеси с кръв. Преди да умре нещастникът ме погледна. И ме позна.
-Прощавам….
Дума, която разкъса магията в мен.
-Прощавам ти.
Да, определено загубилият всичко имаше непредсказуема сила. Защото от този ден аз не можех да използвам силата си. И не защото по някакъв магичен начин бе изчезнала. Искаше ми се да бе станало така. Да се бях превърнала в прах, да погрознея. Но не. Наказанието ми беше единствено осъзнаването, че съм пречупила шанса на един истински човек. Не можех да продължавам с този живот. Отдадох се на самотата.

                                                  ****

-Животът е доброта. Останалото са само камъни, които трупаме в пазвата си, трупаме, докато не се катурнем на една страна и не ни смаже събраната от нас злоба.
Историята на тази жена бе нереална. Чудех се да плача ли или да звънна на 911.
-Госпожо, мисля, че Ви трябва лекар.
Не се шегувах. А тя продължаваше да се усмихва.
-Не аз съм тази, която има нужда от помощ.
Очите й. Те ме пронизваха. Сякаш виждаха в мен споменът за бялото лице на една умираща лястовица. Гаснещите очи на дъщеря ми.
-Да, аз трябва да направя тази последна магия, нали?
Тя докосна устните ми с пръст.
-Обещай ми, че ще си спомняш за мен. Това е единственото, което искам. А аз… Аз давам на теб и на цялото ти семейство щастие. Както не можах да дам на онзи, който опрости греховете ми. Де да беше толкова лесно. Глупаво е да заставам пред огледало и да си казвам „Прощавам ти“. Разкажи за мен. Топлата мисъл от теб и семейството ти ще ме води по този тъмен път. С всеки ден дъщеричката ти ще става все по-здрава. Ще се вдигне на крака, отново ще играе. Научи я да обича. Това е най-ценният урок, който можеш да предложиш.
Тя погали лицето ми, а нежността й ме накара да затворя очи. Нея я нямаше, когато барманът ме побутна. Аз бях с чаша недопито уиски в ръка. Мислех, че всичко е било само сън. Но болката в сърцето ми я нямаше. Знаех, че всичко ще бъде наред. Светлината, най-после, озаряваше пътя към новото начало.

Иван Русланов
01.03.2013