Прочетен: 12720 Коментари: 29 Гласове:
Последна промяна: 30.06.2013 11:30
Писмо до всички
Наградено с поощрителна награда и с награда на Дружество „Български писател“ в международния конкурс „Изкуство против дрогата“
Писмо, намерено до трупа на 21 годишния Камен Огнянов, умрял от свръхдоза на 18.04.2012 година.
Като малък ми казаха, че трябва да вярвам в мечтите си. Обикновените клишета, с които родителите опитват да вдъхнат надежда на децата си. Беше ли ми нужна тази надежда? Не смятам. Още когато се разведоха нашите, разбрах какво всъщност правеше живота с нас. Като ловък рибар той ни хвърля апетитната стръв и когато захапем, хоп, открадва всичко, което имаме. Постигнатото от онези наивни мечти. В случая, на мен и на родителите ми отне шанса за добро и сплотено семейство. Израснах с майка ми, която нямаше много време за мен. Баща ми идваше от дъжд на вятър, но всеки път беше мислено някъде другаде. При новата си жена, при малкото си дете. Да, аз бях само една ненужна запетайка в един добре редактиран текст. И трябваше да се науча да се справям сам.
Научих се. Преживявах всяко скапано безразличие в очите на родителите си. Как ли? Спринцовката се впиваше в ръката ми и ме караше да се чувствам добре. Наркотикът се смесваше с кръвта ми и ме издигаше към едно място, до което унищожителната сила на реалността не можеше да достигне. Определено си бях намерил подходяща компания. Приятелите ми в новото училище се друсаха на всеки купон. Но техните призиви „Яко е“, „Ще отидеш на седмото небе“ и „Само балъците не пробват толкова качествена стока“ не бяха единственото, което ме тласна към наркотичното опиянение. Исках сам да закърпя раните, които други ми причиниха. Разбира се, едва ли можех да премахна и белезите. Но какво са няколко драскотини, пред мисълта, че най-после съм щастлив.
Седмица-две продължиха опитите ми да не последвам примера на новите ми френдове. Накрая си казах „Кво толкова? Може би болката ще спре.“ И със сляпа надежда аз забодох острието на бавната смърт във вената си. Чувствах се страхотно. Издигнах се сред звездите, светех като тях, сякаш щастието стискаше ръката ми. Сякаш аз самият се превръщах в щастие.
Безобидно е. Така си казвах и миг след миг ставах все по-зависим. Докато няколко месеца по-късно не започнах да изнасям по-скъпите неща от дома ми. Продавах ги, а с парите си купувах няколко сигурни минути в наркотичния рай. Изчезването на телевизора, двд-то и ютията обясних пред майка ми като обир. Не, че особено се впечатли. Махна с ръка и дори не поиска да се обади в полицията. Толкова удобно беше да продължавам. Можех да продам и майка си и тя пак нямаше да забележи. А с парите… Но това трябваше да спре.
Осъзнах накъде отивам. И се опитах да спра. Казах си-лесно е, все още не съм толкова загазил. Няколко дни по-късно обаче крачех нервно из стаята си. Чупех пръсти и потрепервах с всяко порочно желание. „Къде е наркотикът?“ Това крещеше цялото ми същество, докато очите ми се насълзяваха по бленуваната лъжовна радост. Удрях с юмруци по стената все по-силно. Опитвах се да прикрия разширяващата се бездна в стомаха ми, която щеше да погълне разума и отново да се втурна към дилъра.
Трябваше ми отдушник. Трябваше ми нещо, с което да споделя. Не можех да кажа на майка си. Тя веднага щеше да ме изпрати в някоя комуна и да ме забрави там. И без това не й трябвах. Приятелите ми щяха да се присмеят. Лигльото на даскалото, а? Отдушник трябваше да си бъда аз. Затова реших да споделям с белия лист.
Седнах на бюрото си и извадих една от празните си тетрадки. Взех химикал в ръцете си и с треперещи пръсти започнах да пиша. Ред след ред. Успокоявах се бавно, изплаквайки с думи своето безсилие. Желанието ми да крещя по красивата измама се изпари. Лъчите на една нова страст ме погалиха и аз най-после усетих, че мога да бъда свободен.
Пишех. Така минаваха дните ми. Съчинявах истории, но ги криех от всички. Те бяха само мои. Моето спасително островче, отделило се от големите вечно воюващи континенти. Всяка нощ измислях по някоя нова история. Живеех в нея цял ден след това. Заедно с героите си. Заедно с мечтата, която ме спаси от позорно угасване.
Помните ли какво казах за живота и примамките му? Уви, не успях да разпозная няколкото години затишие. Те са били подготовка за истината. Защото тя винаги се появява рано или късно.
Един ден намерих в интернет съобщение за литературно четене в едно от читалищата в София. Реших да отида, мислейки, че това ще бъде моя звезден миг. Надявах се, че най-после ще мога да остойностя изцяло живота си, ставайки важен в очите на някого. Какво прочетох ли? Взех един разказ за майка, която оставя детето си в дом, заради окаяното си състояние. Леко клиширано, а? И все пак искрено.
Цяла нощ преработвах разказа, разменях реплики и детайли, докато накрая не реших какви ще са последните думи на майката към детето. „Вярвай. Защото един ден, когато се върна за теб, ще имам нужда и от твоята вяра.“ Всеки има нужда от вяра, нали? Особено когато след време трябва да се върнеш към любимо свое същество, за да го спасиш от съдбата, която си му отредил. Детето щеше да прости на майката само с вяра в това, че някъде дълбоко в себе си, тази бедна жена все още го обича.
Е, лигаво беше, но аз си го харесах. И реших да действам. Вечерта, когато влязох в малката зала никой не ме погледна. Хората си говореха нещо един на друг. Седнах и зачаках своя ред. Беше някъде към средата на представянията, когато моето време ме изправи на крака. Треперех, досущ като белите листове, които държах. Зачетох разказа си и се успокоих. Хората мълчаха, може би заслушани в текста. Това ми даде увереност и аз започнах да чета все по-изразително. Завърших историята си и погледнах към публиката. Аплодисменти не последваха. Слушателите гледаха някъде през мен. Водещият прочисти гърло и ми благодари. Докато се връщах към мястото си, подочух разговор между двама от седящите близо до мен. „Много некадърно. Толкова наивно, историята е куха като лейка. Мда, не от всяко дърво става свирка.“
Метафората с дървото и свирката не я разбрах, или поне се направих пред самия себе си, че не я разбирам. Липсата на аплодисменти, безразличието в очите на тези непознати, всичко крещеше, че е време филмът да завърши. Все пак останах да чуя и последния човек. Оплешивяващ, към четиридесетгодишен мъж, който разказваше история пълна със секс, насилие и голота. Още преди да завърши, в залата се дигна шум от аплодисменти. „Невероятна градска проза. Мачкаш. Пич си. Това ти е якото.“
Пич. Явно бе важно да си тарикат дори в литературата. Да четеш разни разказчета за мафиоти, за много кървища и за безразборен секс. Никой не се интересуваше от съдбата на обикновения човек. Никой не се интересуваше от моята съдба. Че защо да го прави?
Същата вечер лист след лист, аз изгарях своето спасение. В пламъците на камината вкъщи виждах безразличието в очите на онези хора. Питах се, как може с толкова лека ръка да унищожат един живот, който не им принадлежи. Нима бяха наистина жестоки, и само с действията си можеха да разкъсат човешкото в едно обикновено момче? Можеха да изрекат някоя благородна лъжа. И да помогнат.
Вместо това обществото реши, че съм излишен. И като такъв аз ще се самоунищожа. Наркотикът ми е стар приятел. Спринцовката сякаш ми нашепваше, че съм й липсвал. Усмихвам се докато пиша своята кратка, изпълнена с глупави надежди и излишни втори шансове история. Но докато четете това, моля ви, не забравяйте. Утре друг ще е на мое място и ще проси длан, която да го изведе от мрака на сигурната, бавна смърт. И ако аз, като всеки обречен, имам право на последно желание нека то бъде такова. Помогнете на този човек! За това сме хора. И въпреки всичко, което се случи, въпреки че наркотикът крещи, че е време да зашие раните ми с ръждива игла и без упойка, аз ще завърша с една единствена дума, защото точно тя, може би ще спаси някой от онези, поели по моя път. Вярвайте...
Иван Русланов
10.02.2013
30.06.2013 15:16
и човещината се губи.
Поздравявам те за написаното!
Пожелавам ти нови успехи!
Рей
