Отворени очи
Деян обичаше да си играе с хората. Да се присмива шумно на грешките им и да тъпче чуждото самочувствие, докато не остави зад себе си мълчаливи и самотни сълзи. В себе си той носеше желание единствено да показва надмощието си над останалите. Мразеше да прави компромиси и да вижда как някой друг успява вместо него. Та той беше най-добрият. За него всичко беше игра, в която трябваше да финишира първи. Но както всеки класически злодей и неговата душа носеше тайна, заради която бе сложил маската на безразличен унищожител. Една истина, която се бе сляла с чувствата му и след много дни го бе накарала да избяга от родителите си в големия град и единствен дом да му бъдат университетът и общежитието. Деян беше осиновен. Помнеше момента, в който майка му и баща му бяха решили да му кажат това. Двамата седяха срещу него и се усмихваха приветливо. Сякаш щяха да разкрият някаква приятна изненада. Но не. Думите разкъсаха момчешкото сърце. Той беше чужд. Цял живот бе живял в една сива, гнусна лъжа.
Горчилката остана. И го промени. Деян свикна с мисълта, че е ничий. И такъв си остана. Един умен самотник, насред плеяда от овчи души, които лесно манипулираше. От жизнерадостното, добродушно момче, не бе останало нищо.
Но едно събитие пропука стъклото, зад което момчето вършеше своите злини. Родителите му решиха да сипят още сол в раната. Деян разбра, че има сестра, когато един ден двамата се обадиха, за да му съобщят, че са ги потърсили от сиропиталището, от което го бяха осиновили. Момичето било настанено там още от малко, заедно с брат си. Деян отново не ги изслуша. Не поиска да разбере, че нямаха достатъчно средства, за да отгледат две деца. Нямаше време. Трябваше да бърза натам, където най-после щеше да се почувства себе си.
****
Сестра му приличаше на птица в клетка. Овързана със системите и изгубена сред белите чаршафи на белодробното отделение, тя бавно чезнеше, неспособна да избяга от ръждясалите решетки на болестта. Казваше се Цветелина. И наистина приличаше на цвете, нежно, но почти увехнало. Макар късата й светлокафява коса да беше изгубила блясъка си, а лицето й да беше бяло като мраморна плоча, очите й топлеха с една наивна честност и обич. Деветнадесетгодишното момиче прие брат си със същата тази усмивка. Онзи непознат, от когото някога беше разделена. В началото Деян не разбираше защо толкова иска да се среща със сестра си. Мразеше болниците и проблемите на останалите хора, които сякаш му натякваха колко длъжен е да им помогне. Една по-специална връзка го караше отново и отново да пристъпва прага на белодробното отделение. Макар и винаги изтощена, Цвети обичаше да говори. Разказа му колко много искала да срещне семейство, което да й даде топлината, която често не успявала да усети.
И все пак, тя се беше научила да живее в дома. Имаше нещо изумително в това момиче. Тя беше изоставена. Ала вътре в себе си, не бе разпръснала светлината.
Деян също разказваше. За своя живот, за начина по който бе научил, че е осиновен и, разбира се, за колегите си от университета и за това как се отнасяше с тях. Цвети никога не споделяше смеха му.
-Да знаеш само как се червеше след моя въпрос. Глупак! Преди да правиш презентация трябва да си проверил всичко, всичко…
-Това ли те кара да се чувстваш добре? Да ги виждаш безпомощни?
-Ами като съм прав, какво?! Да се правя на тъп като тях ли?
-Обичаш да си винаги прав, нали?
-Сега съм седнал.
-Много тъпо! Знаеш за какво говоря. Аз мисля, че не винаги трябва да си перфектен, но винаги трябва да бъдеш човек. Нали това е първото ни име, което получаваме още с раждането си. Замълчи си понякога. Похвали онзи, който е сбъркал. Така ще му дадеш истински шанс да се поправи.
Деян гледаше сестричката си със снизходителна усмивка. Тя от рано се бе срещнала с жестоките остриета на живота, но не се бе озлобила. Душата й бе недокосната от вихрите на съдбата, които разкъсваха добрия човек, а на негово място оставяха грозен белег и желание да отмъщава. И точно тази чистота бе причината момчето толкова да обича по-малката си сестричка. Защото тя, само тя, можеше да измие белега, и на негово място да се появи нова, по-човешка кожа.
Минутите на щастие отминаваха. Един ден Деян получи обаждане от болницата. Цвети била много зле, искала да говори с него. Потта лъщеше по лицето на сестра му. Тя се задъхваше, едвам говореше, но щом видя любимия си човек, стисна ръката му. Сякаш врабче захапа пръстите му.
-Благодаря ти, че дойде…-едва - едва му каза тя.-Исках… исках да те видя. За последно.
Двете думи потънаха някъде в тежката кашлица.
-Прости ми, сестричке. Прости ми, че се бях превърнал в жалък егоист. Ти, ти ми даде толкова много. Моля те, моля те, не ме напускай. Дръж се.
-Не, Дидо. Аз ти благодаря. Видях те, видях онзи, който винаги бях обичала, дори когато не бе до мен.
-Но ти си толкова добра, ти си толкова… ти си толкова милосърдна. Ти си добър човек, докато аз… Аз заслужавам да страдам, не ти. Аз заслужавах да бъда бедняка, а ти трябваше да получиш семейство. Ти, ти заслужаваше шанс, само ти.
Сякаш кръв течеше по бузите на Деян. Той отдавна не бе усещал коварната нежност на сълзите.
-Съжалявам само, че няма да мога да видя как ще се отървеш от омразата, която си насъбрал в душата си и ще простиш на хората, които те отгледаха. Само за това. Но ти ще успееш. Защото колкото и да отхвърляш другите около теб, колкото и да се опитваш да газиш нечие самочувствие, себе си не можеш да загърбиш.
Деян сякаш се събуди от дълбок сън. Душата му изведнъж олекна. Стискайки малката ръчичка, той осъзна, че обича истински за първи път в живота си. Хищникът се беше превърнал в човек, държейки в ръката си раненото сърце на бяла птица.
Цветелина затвори очи. Пое дъх. Апаратът до нея записука.
Докторите се забързаха към стаята. Избутаха Деян навън. Той плачеше, но смирението бавно обгръщаше душата му. Погледна отново към леглото. Птицата бе отлетяла на свобода.
Иван Русланов
Първа зимна разходка в Мала планина
Не отлагай нищо за другия ден...- автор ...
10.10.2013 22:57
Поздрави!
Рей
Вълнуващо послание!
Направил си го по своя начин!
Сърдечно те поздравявам!
Поздравявам ви за това, че творите. А дали е добро или лошо, се определя не само от бройката на читателите, а и от чувствата, които е предизвикал материалът ви в тези, които са го прочели с отворено сърце.
Мен ме развълнува.
Поздрави!
