Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.10.2013 11:21 - В края на последното шоу
Автор: thefaceoftheshadow Категория: Други   
Прочетен: 3033 Коментари: 6 Гласове:
13

Последна промяна: 23.10.2013 11:29

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image

Един разказ за това, което остава след известността. След като звездните маски паднат. Обещаният разказ:
 

В края на последното шоу

-Ало, Христо. Да, радвам се, че те чувам. Другите не ми отговарят. Скриха се като мишки. Ама точно като мишки. Гризачите се появяват само, когато са гладни. И моят екс екип така. Търсеха ме само когато трябвах, сега се крият по дупките.
Павел Генчев за поредна вечер се бе облегнал на фотьойла си, облечен в своя скъп костюм и пиещ от кехлибарения цвят на уискито. То затопляше душата му и го караше да си представя как отново е на сцената. В своето шоу, в което на гости му идваха известните български личности.
-Защо ти се обаждам ли? Да кажем, че обичам да живея в миналото. И искам дори то да знае истината.
Бившият водещ отпи голяма глътка от чашата си.
-Да, Ице, разбираш ли?! Мога да ти наговоря какви ли не неща за шефовете, пред които в момента  ти и останалите се прекланяте. Не, не ми се прави на засегнат. Идеално знаеш как се успява в България. Ухажваш нечии достойнства, за да се окажеш на мястото на някоя стара пушка, която в крайна сметка, вече е изгърмяла последния куршум на звездната си кариера.
Павел се изсмя на собствената си шега. Силният му смях обиколи самотната стая като ехо.
-Вътре в себе си отдавна знаех как ще свърши всичко. Ще дойде някой младок, за да ме смени. Не исках да мисля за това. Душата ми беше прекалено чиста, за да допусне толкова страшни мисли. Виждах доброто в останалите. И това ми беше достатъчно.
Христо мълчеше, но не затваряше телефона. Слушаше.
-В какви времена живеем, а приятелю? Добротата да убива собствения си притежател. Ти знаеш, че се раздавах за публиката. Все пак беше един от сценаристите на шоуто. Така обаче и не успя да ми напишеш хепи енд. Като онзи от филмите. Жалко, но не се чувствай виновен. Не мога да те соча с пръст, задето искаш да спасиш кожата си. Не, няма нужда да ми обясняваш. Спри. Сега искам аз да говоря.
Мъжът се изправи. Отиде да масата, за да вземе преполовеното шише и си сипа още. Отпи, преди да продължи разказа си, заслушан в думите на Христо, който му разказваше как всички съжалявали, че е трябвало да се разделят с него.
-Да, няма проблем. Това не ми е болка. Болката е, когато осъзнаеш, че си дал всичко за нещо, което в крайна сметка, се оказва временно. Знаеш, че нямам семейство. Роднините ми отдавна ме възприемат само като картинка от екрана. Нямах време за глупости. Дадох всичко и сега съм сам. Абсолютно сам. Думите ми с теб са първите, които разменям с жив човек от толкова много време… Не, още не съм се побъркал толкова, че да си говоря сам. Говоря си с котарака ми, например. Толкова интелигентно животно. Разказвам му, разказвам му, а той ме гледа с големите си маслинени очи и поклаща леко глава като някой голям психоаналитик. Сякаш ме разбира, бе. Казвам ти. Когато му омръзне се врътва и ляга на някое топло място.
Говорещият се усмихна, гледайки голямата снимка на стената си, на която бе изправил гордо глава до един български актьор, участвал в предаването.
-Не се смей, Ице. Не бъди толкова обикновен човек. Ти също ще говориш подобни глупости, ако се озовеш в моето положение. Колко истини разбира човек, когато най-после падне на дъното, след като е бил на върха. Например, че хората омаловажават чуждата болка и говорят за нея с пренебрежение, докато не се озоват в подобно положение. И, о, изненада, правят същото като човека, за чиито постъпки са се подигравали. Аз самият си казвах, че пенсионираните водещи трябва да събират всичките си пари, да отиват на някой скъпарски остров и до края на дните си да живеят в спокойствие и силна храна. А сега… Сега съм богат заради всички успешни предавания, но няма с кого да споделя разноцветните си банкноти. Мога да си купувам фалшива любов, но самотата ще е точно там, пред очите ми. Липсва ми шоуто. Светлините. Хората. Знаеш ли, може би самият ти се досещаш защо бях уволнен, нали?
Павел сведе поглед, сякаш в черния под се опитваше да прикрие кадрите от миналото.
-Знаех, че за момичето, което имаше нужда от парите за животоспасяващата си операция в чужбина, трябваше да се действа бързо. Но аз повярвах на продуцентите, че всичко ще е наред и че можем да я поканим в предаването другата седмица. Вместо това, те ми набутаха онази измислена звезда, чието име изобщо не помня. Та нали тя беше интересна за зрителите. Силиконът й щеше да привлече рейтинг. И така, заслепен от сензацията, когато на следващата седмица се свързах с родителите на болното момиче, разбрах, че нея вече я няма. Починала бе в съня си, в очакване някой да дойде да я спаси. Аз можех, но беше твърде късно.
Загледан в един мрачен ъгъл на стаята си, водещият замига, за да разкъса сълзите в очите си.
-Дали помня името на момиченцето ли? О, да. Ани. Беше много красива. Но бледа и умираща. Като цвете, подхранвано с лава, вместо с вода. Съхнещо. Страдащо. Аз държах спасението в ръцете си. Но го изпуснах. И то се счупи. Закъснях и вече не можех да го залепя. Не е нужно да ми казваш, че вината не е моя. Продуцентите настояха, да, но и аз можех да кажа нещо. А аз вечно се съгласявах. За да няма конфликти, за да бъдат доволни всички. И така се превърнах в убиец. Заради собствените си лицемерно добри намерения. Бил съм наивен ли казваш? Ха, приятелю, най-голямата прилика между добротата и наивността  е, че и двете са непростими. А аз бях и двете. И тежестта  сега върху мен е двойна.
Тъжна усмивка украси лицето на Генчев.
-Известно ти е какво се случи след това. Глупавите ми грешки в студиото. Появяването ми пиян до козирката. Типичните изяви на един виновен. Олекна ми, когато ме уволниха. Тогава се радвах, че можех да се махна от това място, на което винаги си представях как щеше да изглежда Ани. Седнала на диванчето до мен, караща публиката да потрепва с драмата й и да праща героични смс-и за благотворителната й кампания. Мразех това студио. И сега съм тук. Сам, остарял и грохнал преждевременно. Засипах те с глупости, но няма как. Не съм говорил с никого от дълго време. Тежко е. Имаш нужда да изкажеш душата си пред първия срещнат, който, разбира се, ще те изгледа с пренебрежителен поглед и ще измърмори нещо обидно. Но аз обичам да говоря. Защото мисля, че имам какво да разкажа. Опитай да напишеш някой по-добър финал за новия водещ. Нека той спре своя бяг в някое място пълно със светлина.
Павел се изправи.
-Със здраве, Ице. Едва ли ще ти се обадя пак. Пожелай на екипа успех.
Затвори телефона. Хвърли го на масата, близо до чашата си. С бавни стъпки отиде до стената и изключи лампата. Потъна в мрак. Седна отново на дивана си и остана така. Като статуя. Загледан в малкото светлини, които прииждаха от оживената столица през прозореца му. Това му остана. След края на последното шоу.

Иван Русланов
22.09.2013





Гласувай:
13
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. kometapg - Когато се обърнеш назад и видиш, че ...
23.10.2013 21:10
Когато се обърнеш назад и видиш, че всъщност си бил употребен, а си можел да промениш толкова много неща, започва да те боли ужасно! Поздрави за истинския разказ! Отново!
цитирай
2. injir - Не позволявай да бъдеш употребен. . ...
25.10.2013 09:24
Не позволявай да бъдеш употребен...
цитирай
3. desilazarova - Много истински разказ! Поздрав...
25.10.2013 20:32
Много истински разказ! Поздравявам те!
цитирай
4. thefaceoftheshadow - kometapg
26.10.2013 12:12
Благодаря ти много! Поздрави!
цитирай
5. thefaceoftheshadow - injir
26.10.2013 12:12
Никой не бива да бъде употребяван! Поздрави!
цитирай
6. thefaceoftheshadow - desilazarova
26.10.2013 12:13
Благодаря, че оцени! Поздрави!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: thefaceoftheshadow
Категория: Други
Прочетен: 787835
Постинги: 157
Коментари: 2986
Гласове: 10142
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031