Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.10.2013 00:54 - Гатанки в тъмното
Автор: thefaceoftheshadow Категория: Други   
Прочетен: 4185 Коментари: 2 Гласове:
16

Последна промяна: 31.10.2013 00:57

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image

 Днес е празникът на Вси Светии. Или Хелоуийн. Честит да ни е този толкова забавен празник, приятели. Макар и да не е български. Пожелавам ви тази вечер наистина да прогоните злите духове от себе си. И да бъдете щастливи. А сега ви предлагам да обърнете внимание на един разказ, който бях писал през 2008-а година. Разбира се, страшен е, и е вдъхновен от истинска призрачна история. Осмелете се и се впуснете в страховития ми сюжет.

Гатанки в тъмното 

Есента бе завзела горската шир около голямата къща на семейство Радеви. Единственото обитавано място в тази планинска тишина. Листата падаха, играейки своя оранжев танц. Смесената гора, бе потънала в спокойствие.
Изведнъж, един вик разби идилията
-Арсо!!!
От голямата къща излезе стопанинът Георги Радев. Прошарената му коса показваше, че той е човек на средна възраст, а по лицето му имаше набола бяла брада.
-Къде е този ратай?-ядосваше се той.
С бърза стъпка прескочи трите малки стъпала пред входа и тръгна към съседната по-малка сграда, където беше конюшнята. Отвори вратата и вля светлина в тъмното помещение. Конете не обърнаха внимание на това и изпръхтяваха от време на време в уединените си малки заграждения.
-Арсо?
Пак никакъв отговор. Георги идеално познаваше своя ратай и навиците му. Подчиненият му обичаше да си поспива тук, в сламата, и да се прави на глух.
Мъжът бавно заоглежда загражденията и тръгна към дъното на малката постройка.
-Господи...
За тавана на последното заграждение, пълно със слама, висеше Арсо. Той леко се поклащаше в ужасяваща танцова стъпка. Бесилото се скъса и безжизненото тяло падна на сламата...

Дневникът на Филип Александров

12 Октомври 1901 Полунощ

Каруцата ме остави на самотния път облян в сатена на нощта. Не очаквах радушно изпращане, тъй като селянинът докарал ме дотук взе парите и със сочна псувня забърза нанякъде.
Колелетата на каруцата разпиляваха падналите на пътя листа, карайки ги да изглеждат като малки черни призрачета . Тъмната пътека пред мен трябваше да ме отведе до леля ми и чичо ми, които не бях виждал от дете.
„Върви право напред”-бяха писали в телеграмата те.-„Когато стигнеш до голямата къща в края на пътя, просто почукай на врата. Няма как да я сбъркаш, единствена е.”
Наистина нямаше как да я объркам. Помнех онова огромно призрачно място, в което преди десетина години си играех на гоненица, сам със себе си. Помнех чичо ми, който всяка вечер ми разказваше по някоя страшна история от робството на България.
Лунната светлина огряваше оголените от есента клони и ги превръщаше в зловещи вещерски ръце. Лекият вятър, който си играеше с тях, им вдъхваше живот.
Аз обаче не се страхувах от мрака, а от онова, което се криеше в него.
Реших да не мисля за подобни неща и да забързам крачка. Стъпките ми отекваха в тишината, която започваше да става плашеща.
Колкото и бързо да вървях обаче, куфарът ми не бе от най-леките и ме забавяше.
Изведнъж, нещо в клоните зад мен прошумоля. Не се обърнах. Страхът в мен ми шепнеше да бързам към дома на роднините ми. Шумоленето зад мен се повтори още няколко пъти. Сякаш някой скачаше като маймуна по клоните на дърветата.
Любопитството надделя... Спрях за секунда и затаил дъх се обърнах. Както предполагах, зад мен нямаше никого. Тихо въздъхнах от облекчение и продължих по пътя си. Минутите минаваха като часове. Сякаш пътят нямаше край. Изплаших се от мисълта, че може да съм се изгубил.
И тогава светлината от прозорците на огромната къща на леля и чичо разбиха всичкия ми страх на малки парченца. Стигнах до къщата с бързи стъпки и затропах по вратата.
-Идвам!-изкрещя един женски глас.
Вратата леко се отвори и от нея се показа средновисока жена с прошарена коса. Очите й се присвиха за момент, след което отвори изненадано уста.
-Филип, момчето ми-прегърна ме тя.-Господи ти си станал мъж. Сякаш бе вчера, когато тичаше из гората като малко зайче.
-Здравей...лельо Соня-запелтечих аз, докато дишах тежко.
-Но какво? Да не си тичал.
-Ами, просто проблеми по пътя.
-Хайде влизай.
Тя ме хвана под ръка и двамата влезнахме в топлия хол. В камината пламъците пееха своята огнена песен. Същата дървена масичка с четири стола около нея и ваза бяха в средата на стаята, а на земята бе застлан черен килим.
Леля ми взе стъкления фенер от шкафа до вратата и ми каза:
-Ще отида да кажа на чичо ти, че си пристигнал. Ти чакай тук, връщам се след минута.
Леля ми пое по стълбището разположено от дясната страна на стаята.
Аз отново огледах стаята и оставих багажа си на шкафа където преди миг стоеше стъкления фенер. Бавно запристъпвах към масата и седнах на стола пред мен. Уплахата ми отпреди половин час вече бавно се стопяваше в унеса на уюта.
-Филип?
На стълбите стоеше слаб и прегърбен стар човек, с лека бяла брада и очи скрити зад очила. Той любопитно ме гледаше през тях, сякаш връщаше в ума си някой далечен спомен.
-О, момчето ми! Това си ти, сякаш виждам баща ти отпреди двайсет години.
Той се наведе и ме прегърна.
-Как ми се иска той да можеше да те види...
Когато той ме пусна в очите му грееха леки сълзи. Седна на стола до мен и свали очилата си, след което избърса очите си с бяла кърпичка.
-Но, кажи ми момчето ми, как беше в Русия. Намери ли си работа, или може би приятелка?
-Всъщност опитах да уча там, но нещата не ми потръгнаха. В момента се занимавам с търговия. Поне за сега всичко върви добре.
Чичо ми Георги закима с глава.
-Е, надявам се всичко да върви все по-добре Филип. Ти го заслужаваш.
Изведнъж с голям поднос в ръцете, до мен се появи леля ми Соня.
-Георги, остави приказките за после. Сега имаме скъп гост, и той може би е гладен.
Наистина бях. Особено след преживяното по пътя.
Бързо хванах ножа и си нарязах филия хляб, след което звучно изсърбах от топлата и вкусна гъбена чорба.
-Та, как вървят нещата тук чичо?-попитах аз.
Леля ми Соня се бе отправила към кухнята.
-Справям се засега, благодаря ти. Но става все по-трудно. Особено сега, когато нямам ратай, който да ми помага.
-А, какво стана с Арсо?
Разговорът изведнъж се вледени.
-Нали помниш историите, които ти разказвах като малък?-смени темата той.
-Разбира се...
-Разказах ти всички истории за робството, които знаех, освен една. Мисля, че вече е време и ти да се запознаеш с миналото на този дом.
Целият бях в слух.
-Този дом е построен преди повече от сто години. Тук е живял един високопоставен турски ага. Всички се страхували от него, а каквото искал го постигал дори с цената на множество жертви по пътя си. Той имал ратай, който се казвал Заре и живеел тук заедно с жена си. А тя била красива като пролетта. Нежна като дъждовната есен и разпалвала страстите в турчина като горещо лято. Той я поискал и един ден предложил на ратая си много пари и власт. Но ратаят обичал съпругата си повече от всичко на света и отказал. И тогава започнали мъченията.
Чичо ми спря за момент.
-Камшикът разкъсвал кожата на ратая, а в очите били забождани игли. Сол обгръщала раните му. И след дни на мъчения, той бил обесен, в конюшнята на този дом.
Аз гледах ужасено към чичо си, без дори да посмея да преглътна.

image

-А...какво станало с жената?
-Отишла в харема, където бързо омръзнала на агата и била продадена в робство. Но по-странно е, това което се случило с него няколко години по-късно. Бил намерен в спалнята си с избодени очи и завързана с парцал уста.
Леко отпих от чашата си с вино, за да преглътна цялата тази страховита история. За миг се почувствах онова малко момче, което се криеше под завивките си при всеки шум в мрака.
-Но това е само легенда на която няма нужда да вярваме.
-Пак ли разказваш страшни истории, Гошо?-върна се при нас леля ми.-Не плаши момчето, то сигурно е достатъчно уморено, от пътуването си. По-скоро му покажи стаята.
И ето ме сега, пишейки този дневник в малката стаичка, увит в топлите завивки и гледащ се в огледалото пред леглото. Мисля да си легна, стигат ми толкова призраци тази вечер.

Няколко часа по-късно.

Мисля, че полудявам. Само преди минути се случи едно от най-странните неща в живота ми. Седнал на този стол, аз пиша в дневника си с ръка трептяща повече и от докосната струна, а потта по мен все още се стича макар и на по-малки капки. Моля се да бе кошмар, но според мен, бях в пълно съзнание...
Легнах си и заспах бързо. Бях наистина уморен и приятната мекота ме повали секунди по-късно. Сънят ми бе дълбок и спокоен, но изведнъж сякаш някой ме бутна. Отворих широко очи и дъхът ми изведнъж бе спрял. Сякаш някой бе обвил ръка около гърлото ми, готов да поеме и последната ми капка живот. Отворих широко уста и опитах да се изправя на леглото. Не успях. Бях здраво закован за дюшека и всеки мой опит за освобождаване беше излишен. А пред мен бе само мрака...
Стените започнаха бавно да се приближават една към друга. Приличаха на онези капани, които отблъскваха зложелателите от гробниците на египетските крале. Но жертва бях аз.
Извъртях се и паднах от леглото. Започнах да си поемам въздух, но той се бе превърнал в ледени ножове, които се забиваха в гърдите ми и не оставяха там и капка от живота в тялото. Бавно се завлачих към вратата с надеждата да намеря там спасението...а стените бяха все по-близо. Треперещите ми ръце се опитваха да ме измъкнат от това кралство на ужаса, където виждах целия си живот, сякаш заснеман на лента. Опитах да изкрещя, но единственото което се чу бе ужасяващо и жалко хриптене.
Най-после пръстите ми докоснаха вратата, опитвайки се да достигнат дръжката й по-горе. Влачеха се по гладката й повърхност и не можех да направя нищо освен да ги протягам към нея. И тогава вратата се отвори.
Аз паднах обезсилен на земята и студенината изчезна.
-Какво?! О, Господи!
Леля ми се бе надвесила над мен, със стъклен фенер в ръка и след като го остави на земята ме хвана за раменете. Бавно ме обърна и ме облегна на стената. Аз дишах тежко.
-Филип, добре ли си?
-Да...да-запелтечих тихо аз.
-Какво има? Кошмар ли?
Не знаех какво да й кажа. Опитах се да нормализирам дишането си, което не стана бързо. И все пак страхът ми остана като зловещ знак, че нещо не е наред в този дом обитаван от безброй тайни.

13 Октомври

Макар и да мислех, че няма да мога да заспя през нощта, изведнъж бях задрямал на бюрото в стаята си, пред затворения ми дневник. Първият слънчев лъч огря лицето ми и ме накара да отворя сърдито очи. Чувствах се доста замаян, сякаш някой ме бе халосал силно с нещо тежко. Бързо отидох в банята и се наплисках със студената вода, която ме освежи.
След това се облякох набързо и слязох на долния етаж. В стаята пред мен нямаше и капка от жизнеността и топлотата след вечерното ми пристигане. Камината принадлежеше единствено на изгорели въглени и пепел, които я караха да изглежда по-скоро на изоставено малко бунище.
Фенерите закачени по стените, стояха тихи и угаснали и единствено леката сутрешна светлина, проникващи през двата прозореца около вратата, осветяваше непознатото място.
Погледът ми се отнесе към масата, на която спокойно стояха парче масло в чиния и две филии хляб. До тях имаше един лист хартия, който май бе адресиран до мен.

 „Скъпи Филип,
днес ще отскоча до града, но не се притеснявай,
чичо ти ще си бъде у дома,
след като се завърне от лов.
Надявам се, че няма да се почувстваш некомфортно,
от това, че ще останеш за няколко часа сам.
Оставила съм ти закуска, на която се надявам да се насладиш.

Целувки и прегръдки: Леля Соня.”

Почувствах лек страх от мисълта, че трябва да остана сам на това място. Сякаш около мен се движеше невидимият силует на убиец, таящ се във всеки спокоен ъгъл и готов да ме изненада  в най-неочаквания момент.
Пренесох мръсните чинии и прибори, след закуската, до кухнята, където ги измих и подредих прилежно. След като останах без работа, реших да се отделя от вътрешния хлад и да изпитам удоволствието от есенната картина, която се отваряше пред мен навън.
А там ме чакаше красотата на есенния огън. Цялата гора бе прошарена в неговите цветове. Жълто, оранжево и червено стигащо дори до кърваво се откриха пред мен, след като излезнах от самотния дом.
Приседнах на стълбите и се замислих за всички неща, които преживях в Русия, за всичко, което бях преживял като дете в България.
Облят в мислите си и в нежната светлина на слънцето, аз бях задрямал на стълбите, облегнат до стената. Когато чичо ми ме събуди бе късен следобед.
-Добро утро-рече ми с усмивка той.
-О, ти се върна - сепнах се сънен аз.
В ръцете си държеше два мъртви заека, а на дясното си рамо бе нарамил пушка.
-Виждам хванал си нещо.
-Само тези две приятелчета-изсмя се той.-Може да ти се вижда много, но хич не е. Имал съм далеч по-многобройни улови.
Влезнахме в къщата и след вечерята чичо ми отиде да нахрани конете. Аз накладох огъня в камината и се присъединих към него.  
Когато влезнах в спокойната конюшня, чичо ми гледаше в последното заграждение, което бе празно. Взираше се в него с умислен поглед и приглаждаше брадичката си от време на време.
-Чичо?
Той се сепна и ме погледна.
-Дойдох да ти предложа помощта си, ако имаш нужда.
Протегна ръка към мен и направи жест да се приближа.
Запазихме мълчание за около минута, в която и двамата се бяхме вторачили в празното място.
-Знаеш ли какво се е случило тук, племеннико?-попита изведнъж чичо Георги-На това място са били обесени двама. Заре, ратая за когото ти говорих вчера вечерта... и Арсо.
Силната изненада ме накара да изтръпна.
-Но това...
-Да, предполагам това отговаря на въпроса ти защо нямам ратай.
Сух смях изскочи от устата му.
-Казаха, че било самоубийство. Един ден просто дойдох тук и го видях да виси с вързано около врата въже. Но аз мисля , че беше нещо друго.
-Какво мислиш, че е?-изстрелях аз.
-Аз ли какво мисля? Може да съм един побъркан старец, но когато преди три години това се случи, домът му се бе превърнал в гробище пълно с призраци. Арсо непрекъснато се оплакваше, че някой го следи. И аз лично му вярвам, защото ти почувства същото миналата вечер, нали.
Аз отстъпих крачка назад.
-Сякаш някой те стиска за гърлото и преобръща нагоре с краката целия ти свят. Сякаш студенината на зимата се събира в теб и бавно убива всяко твое сетиво. Всички сме го чувствали, Филип. Защото това е отмъщение. Това е Заре.
-Искаш да кажеш, че този дом е обитаван от призрак?
-Това ли казах според теб?
Помещението отново се изпълни със сухия смях на чичо ми.
-Може би полудявам, а може би не. Аз обаче мисля, че призракът се бунтува и един ден ще атакува цялото ни семейство -рече замислено Георги- Не си разваляй съня заради глупостите ми. Просто...просто забрави какво ти казах.
Прибрах си и, ето, започнах да пиша. Реших, че е добре още утре да напусна това място непознато дори за леля ми и чичо ми, а тази вечер...едва ли ще успея да заспя.

Вечерта...
Прибрах се в стаята си с мисълта за една безсънна нощ. Седнах на леглото и облегнат на възглавницата си, писах в дневника дълго, като след всяка новоизписана дума се страхувах, че нещо ще се случи. Всяка буква изписвах със страх, че в ъгъла може да ме дебне нещо. Стараех се, да пиша бавно, а когато завърших описанието на днешния ден вдигнах глава от малкия тефтер с молитва вече да е дошло утрото.
А то бе още далеч.
Беше полунощ. Онова време в което реалността и фантазията се сливат и страховете ти се появят от нищото, готови да вземат и малкото здрав разум.
Фенерът на шкафа до мен бе единственото ми спасение от нощния мрак. Той жизнерадостно светеше без да потрепва както пръстите на ръцете ми.
Обещах си, че няма да заспя. Но умората, бе по-силна от мен. Клепачите ми натежаха, страха ми се превърна в нежно докосване и задрямах.
Не знам колко време съм спал. Не знам и какво бе станало докато бях задрямал. Но когато отворих отново очи, мракът бе навсякъде около мен. На мястото на пламъка във фенера, бе застанала единствено студената светлина на луната.  
Очите ми попаднаха на голямото огледало. Бавно се изправих и запристъпвах към него. Къде бе отражението ми? В стъклото имаше само празното легло, а сякаш аз бях вампир, чието зло бе толкова голямо, че поглъщаше дори сянката и отражението му.
Приближавах се до студеното огледало. Докоснах празната му повърхност. Изведнъж то експлодира и малки стъкълца се посипаха по мен. Сложих ръка пред лицето си, но се спънах в леглото и паднах на земята. Студенината отново ме хвана за гърлото. Опитах се да се преборя с нея. Бавно се завлачих към вратата с надеждата, че отново някой ще я отвори и ще успея да се спася от невидимия нападател.
Вратата обаче, така и не се отваряше.
Моите опити бяха безуспешни. Нещо ме избута със сила и аз изхвърчах на сантиметри от нея.
Бавно вратата изскърца и се отвори от само себе си.
Изправих се бавно. Запристъпвах. Събрах цялата си енергия и с бърза стъпка излезнах в коридора.
Без да поглеждам зад или около себе си, със затаен дъх аз затичах към тъмнината на главната стая. Огледах се.
До единия крак на масата, бе облегнат облечен в черно силует. Загледах се в него.
-Чичо?-попитах с надежда аз.
Никакъв отговор.
Приближих се повече и приклекнах. Бавно обхванах раменете му и и го повдигнах.
Очите на чичо ми се бяха превърнали в две черни и кървави дупки, а от корема му стърчеше нож. Кръвта бавно изтичаше като дъжд, капка по капка.
-Господи..-прошепнах аз.
Обхванах устата си с ръце. Трябваше да избягам колкото се може по-бързо от това проклето място.
Отидох до външната врата, но преди да докосна дори бравата тя изщрака и се заключи. Няколко пъти се опитах да я отворя, но уви. Нещото с което се борех, бе много по-силно от мен.
Отзад се чу тропот. Бавно се извъртях, готов да посрещна съдбата си. И тогава студенината отново се заби като хиляди ножове в гърлото ми.
Към мен бавно пристъпваше един силует прикрит от мрака. В ръцете си той държеше бесило. Готова да вземе и последната ми капка живот, черната сянка идваше все по-близо до мен.
Миговете минаваха като година.
Опитвах се да отворя вратата по всеки възможен начин, но така и не успях. Хванах един стол и го запратих по едното стъкло.
Не погледнах зад себе си. Просто изскочих от потрошения прозорец и затичах към спасението.
Не ме интересуваше дали ще срещна вълци, мечки или други хищници. Чух в клоните зад мен шумолене, но не обърнах внимание.
Крещях за помощ и тичах, колкото се може по-бързо.

10 години по-късно

10 години? Толкова ли време мина, откакто онзи луд изскочи пред минаващата карета и закрещя за помощ. Толкова ли време мина, откакто припадна пред нея, а след като се свести, бълнуваше за призраци и зловещи тайни?
Толкова ли време мина, откакто разбра, че единствения негов свидетел е бил малкият му дневник, стискан здраво в ръцете му по пътя към спасението?
Не знам какво се случи с леля ми. Може би я е застигнала същата съдба, както чичо ми. Никой дори не си направи труда да ме чуе. Помислиха ме за откачен, изгубил се между непознатите лабиринти на гората.
Горкият луд...
Изпратиха ме в психиатрична клиника, където стоях седем години. Но макар и лечението да заличи някои от симптомите на лудостта у мен, аз все още усещам студенината, дори в най-горещите летни нощи. Още се будя затаил дъх и представящ си посипващите се по мен стъкълца и невидимата ръка, която се опитва да ме убие.
Дали това бе духът на Заре не зная. Но животът ми, никога повече не бе същият.

Иван Русланов

30.10.2013

image






Гласувай:
16



1. makont - Страхотно! Направо смразяващо!
01.11.2013 10:11
Тъкмо малко се поуспокоя при четенето и отново нещо ме стисва за гърлото. Ти умееш да направиш съпричастен четящия. Поздрави и успех!
цитирай
2. thefaceoftheshadow - makont
01.11.2013 19:58
Радва ме твоето мнение! Благодаря ти!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: thefaceoftheshadow
Категория: Други
Прочетен: 1204944
Постинги: 157
Коментари: 2986
Гласове: 10155
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031