Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.06.2014 19:43 - Живот по режисура
Автор: thefaceoftheshadow Категория: Други   
Прочетен: 2622 Коментари: 3 Гласове:
9


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Живот по режисура 



Разказът е носител на поощрителна награда в конкурса за оригинален герой "Ирелевант" 2014.

-Това ли беше?

Младата режисьорка погледна към Руслан. Усмихна се невинно и стана от стола.

-Мисля, че ще бъде достатъчно.

Журналистът се усмихна на свой ред.

-Кога да очакваме репортажа?

Руслан прибра диктофона си .

-В понеделник, най-късно. Премиерата е в сряда, нали?

-Да, ще бъде идеално. Надявам се, че повече хора ще чуят за нея. Беше ми… любопитно да работя по постановката.

Двамата излязоха в коридора на театъра. Режисьорката заключи кабинета, в който бяха провели интервю и се обърна отново към Руслан.

-Беше ми приятно да поговорим.

Журналистът трепна, докосвайки  подадената от дамата ръка.

-Благодаря за отделеното време.

Руслан се обърна да си върви, но изведнъж се почувства странно. Тялото му сякаш притрепери, сърцето му затуптя по-бързо от обикновено.

-Сигурно пак нещо се разболявам.

Тръгна към метростанцията, откъдето щеше да стигне до дома си. Изведнъж се обърна. Присети се за нещо важно и се върна на входа на театъра.

Младата режисьорка се появи на вратата държаща чанта в ръцете си. Стреснато подскочи, когато видя Руслан срещу себе си.

-Извинявайте, не исках да Ви плаша.

-Не, не, няма проблем.

-Забравих името Ви. Бихте ли ми го повторили?

Младата жена отвори изненадано уста и примигна.

-Луиза Игнатова. Да Ви припомня ли, че съм режисьор?

-Извинете ме. Помня по-лесно лица.

Луиза поклати глава.

-Не се притеснявайте. Пожелавам Ви приятна вечер.

Руслан дълго съзерцаваше слабия силует, бавно отдалечаващ се от него.

-Особено когато са красиви.

 

***

 

Понеделникът на Руслан започна в 9.00 сутринта с една гореща чаша кафе. Димът от напитката се смесваше с примирената самота, в която журналистът живееше. Будилникът звънеше сутрин, Руслан отиваше в радиото към 10, а към 6 вечерта си тръгваше. Прибираше се в своя уединен дом и четеше книга или гледаше някой филм. Когато му дотегнеше да седи на едно място често поемаше на вечерна разходка на София, която продължаваше понякога и след полунощ. Спокоен ергенски живот, присъщ на един 29 годишен човек.

Така започна и поредната седмица.

На бюрото в работата на Руслан го чакаха няколко книги на издателства, за които бе правил репортаж. Последното писмо беше от един от големите столични театри. Той отвори плика и отвътре се появиха билети. Прочитайки заглавието на постановката, в главата на младия мъж се появи само едно име.

„Луиза…“

Остави билетите. Премиерата беше в сряда. Може би щеше да отиде. Директорът на театъра му бе приятел. Екипът заслужаваше да бъде поздравен. А и….

„Луиза..“
Заслуша се. В предаването, за което работеше беше ред да пуснат репортажа му. За постановката. От радиото като бриз се понесе женски глас. Нежен. Достигащ до най-дълбоките кътчета на човешкото сърце.

„Луиза.“

Руслан затвори очи. В тъмнината започна да чертае силует. Оцвети го с боите на съзнанието си. Луиза бе пред него.Усмихваше се. Гледаше го право в очите. Докосна го, а нежната й кожа го накара да потъне в бездната на желанието.

-Хайде. Изиграй ми влюбване. Покажи ми, че се влюбваш. Бъди моят актьор. Накарай ме да ти повярвам.

Луиза докосна лицето му.

-Изиграй ми влюбване.

Дишаше тежко. Нещо в сърцето му се беше отключило. Огледа се наоколо. Всичко беше както преди. Колегите му щракаха в търсене на новини. Всеки, загледан в своята интернет самота.

Руслан обикаляше из етажите на радиото. Сякаш търсеше ключа от онова много ценно място, където се бе отворило сърцето му. Защо ли виждаше Луиза? Защо ли само нейното име бе на върха на езика му? Като проклятие. И като благословия.

Тръгна си по-рано от работа. Мина през парка, където малките деца подскачаха от радост около майките си, някои от които бутащи колички с бебета. Други пък разхождаха домашните си любимци. Шумна идилия, която някак си не забеляза загледания в земята млад мъж.

„Ще седнеш на пейката. Ето там.“

Режисьорът винаги имаше право. Руслан си намери една от свободните пейки и поседна. Имаше нужда от чист въздух.

„Огледай се наоколо. Виждаш майка с деца. Едното е в количка, другото е седнало до нея. Изведнъж идва бащата. Ето го там, виждаш го, нали? Ей, сега си ти. Покажи ми надежда. Покажи ми как си представяш, че с теб сме семейство. Че ме целуваш точно както този мъж целува съпругата си. Да, точно така. Затвори очи. Усмихни се. Леееееко. Много лека усмивка трябва. Мечтателна. Отвори сега очи. Рязко, да. Семейството си е отишло. Пейката е празна. Празна, както сърцето ти. Няма нищо там. Само илюзии. Покажи ми как губиш надежда. Хайде по-бързо да стават нещата. Виж колко много хора има около теб. А ти си сам. Защото си влюбен в илюзия? Да, хубаво е да го изразиш чрез лицето си. Но не. Не бързай с болезнените гримаси. Изиграй студено безразличие. То винаги прикрива чувствата. Най-дълбоките чувства.“

Гласът на Луиза водеше Руслан като компас. Караше тялото му да се движи спрямо всяка буква, която нежният женски глас произнасяше. Така трябваше да бъде. Все пак режисьорът е винаги прав.

 

***

 

„Да изиграем сцена 3? Да започваме. Седиш на масата. Бъркаш с лъжица в някаква супа. Не си гладен. Въздишаш. Тоооочно така. Много добре. Може да се облегнеш и на стола. За по-голямо въздействие, ако ме разбираш. Аз не съм само в сърцето ти. Аз съм в мозъка ти. Гласът ми е в ушите ти. Лицето ми – пред очите ти. Много добре…“

Руслан реши да си вземе душ, надявайки се, че водата ще измие пагубната страст, разбила се като вълна в рушаща се скала. Легна си рано. Искаше да заспи. Да забрави за всичко около себе си. Нямаше смисъл да разваля комфорта на самотата си. Отвъд нея имаше само болка. Беше разбрал това много отдавна. И се опита да се предпази от натрапници. Но рано или късно човешките чувства винаги намират път дори и към най-студеното сърце.

Замята се в трескав сън. Хиляди светлини огряваха лицето му, а около него пристъпваше познат силует.

-Не е време за спане. Репетираме, смятам знаеш. Хайде, ставай!

-Луиза…

-В момента съм госпожице режисьор. Мислиш ли, че сме свършили? Все още не сме стигнали до най-хубавото. Идва време и за монолога ти. Но дотогава май ще трябва да порепетираме още много пъти истинската болка.

Руслан се изправи. Намираше се на някаква черна сцена, а пред него, из местата за публиката, седяха пластмасови манекени.

-Знам как да те науча да играеш истинска болка…

Луиза се приближи до Руслан.

-Ще ти дам надежда. А след това ще я смачкам с крак. И ти ще ми изиграеш всяка гримаса, всяка дума, всяка въздишка. Всеки миг , в който сърцето ти се разбива.

-Но аз… аз не съм актьор.

Луиза бавно се обърна към него.

-Стига си се обяснявал. На работа.

Младата жена огледа критично новата си звезда.

-Ти май не си чувствал болка скоро, а? Такава, която да е причинена от нещо, което искаш, но не можеш да имаш?

Руслан мълчеше. Гледаше към жената сякаш беше кобра изправила се пред поредната си жертва.

-Не се притеснявай. Ще се научиш. Ето сега ще ти покажа. Представи си… представи си, че аз съм целия ти свят. Ти ме обичаш повече от всичко. И искаш да стигнеш до мен. Но аз съм далечна. Аз съм голяма. А ти си седиш долу и протягаш ръце към мен. Както към луната. Но улавяш само празнота. Ти не можеш да спиш без мен. Прегръщаш възглавницата нощем и така нататък. Хайде, изиграй ми го.

-Не мога…

Шепотът на Руслан накара Луиза отново да се приближи. Погледна го право в очите.

-Не можеш? Няма такива неща. Аз съм режисьорът, приятелче. И мога да превърна живота ти в ад. Защото си влюбен. Защото ме обичаш. Вземи го разбери вече и си изиграй ролята с цялата горчивина, която може да проличи по лицето ти!

-По дяволите, това не е някакъв обикновен театър!

Руслан замахна към образа. Луиза се пръсна на прах в ръцете му.

-Това е… това е животът ми. И ти трябва да си играеш по този начин с него? Да ме хвърляш отново и отново в пропаст, която няма дъно? Да потъвам в мрак, така ли? Аз не съм актьор, Луиза, аз съм човек. И обичам. Обичам те от първия миг, в който те срещнах. Виждам как идваш до мен, как ме целуваш и ми казваш, че всичко ще бъде наред. А в следващия миг. В следващия миг осъзнавам, че самотата командва живота ми, а теб те няма и никога няма да си тук. Защото си далечна. Защото си голяма. А аз съм малък страхливец, който не смее да ти се обади и да ти каже какво чувства. Та нали би било смешно… Ти си ме виждала веднъж и едва ли ме помниш. А аз… аз се влюбих до лудост още от първия поглед. Превърнах любовта си в проклятие.

-Идеално! Сега падни на колене.

Режисьорката отново се появи пред очите на Руслан. Той се просна на пода, удряйки с юмруци по земята.

-Дадох целия си свят на една измислица. Сега нека гори.

-Плачи. Точно така. Разплачи се. Идеално се справи. Много добра роля, момчето ми. Много добра игра. Има какво още да доработим, но сме в правилната посока. Продължавай с добрата работа.

 

***

 

Възглавницата беше напоена със сълзи. Руслан седна в леглото си и изтри очи. Дишането му се успокои и той се изправи. Трябваше да излезе навън. Стените сякаш се приближаваха към него. Беше четири сутринта. Излезе на терасата, откъдето градът му помаха със сънени ръце. Блоковете бяха затворили многобройните си очи. Все още никой не се бе събудил. А някъде там, в нощната тишина, един познат глас повтаряше студени команди.

„Продължавай с добрата работа.“

 

***

 

„Слушай сега – сцената е следната. Звъни ти телефона. Виждаш, че на екрана се изписва името на един твой приятел, с когото не си се виждал от дни. Звъни, за да те пита как си. Ти ще му отговаряш едносрично. Отнесено. Все едно не си ти на телефона. Сякаш не искаш да говориш с него. Разбираш ли?“

-Да, Коста, добре съм. Не, няма да можем да се видим скоро… имам много работа. Ще ти звънна, когато мога. Не, няма проблем… Всъщност има ли проблем? Не, определено не. Аз нямам нужда от вас, Коста. Да, нямам. Не ми се оправдавай и без това ме търсите само когато ви трябвам, а през останалото време съм празно пространство. Не ми трябва никого, научих, че сам съм си най-добре. Защо ти говоря така ли? Ами, защото не ми пука. Не ми пука дали ще остана сам. Ако трябва да сме честни, накрая всички се оказваме сами.

„Хвърли телефона на масата. Точно така. Легни на леглото си. С разперени ръце. Да, браво. Загледай се в тавана. В тишината чуваш познат глас. Усмихваш се. Представяш си как ходим ръка за ръка. По някой самотен плаж. Без хора. Без сгради. Само ти, аз и природата. Хайде сега усмивката ти да изчезне. Да, осъзнаваш, че това никога няма да стане. Връщаш се в реалността. Където аз никога няма да те обичам. Припомняй си го често. Така по-лесно ще докарваш правилното изражение на лицето си. Трябва да ми показваш тихо страдание. Запомни го. Зад спокойствието винаги се крие най-големият пожар.“

Руслан мразеше тази празна стая. Лежеше на леглото и слушаше командите на строгия режисьор, в който се бе превърнала илюзията му. Стана и започна да ходи из стаята. Взе якето си, заключи след себе си и тръгна. Искаше да я види отново. Дори и от далеч. Трябваше да се случи преди премиерата. Луиза бе неговото небе. А той - падащата звезда, която искаше за последно да се докосне до висините си.

„Търсиш ме. Точно така, търсиш ме! Кръстосваш улиците на София въпреки късния час. Оглеждаш се във всеки ъгъл, минаваш покрай театъра, където се срещнахме за първи път. Гледаш името ми по афишите. А в очите ти няма нито сълзи, нито болка. Празнота. Добре го правиш. Идеален си! Ако знаех, че журналистите сте толкова добри актьори, щях по-често да давам интервюта. Току виж съм намерила още някой талант.“

Руслан мина покрай всички театри. Седя по пейките из парка, а в дома си се прибра към три сутринта. Облегна се на входната врата и затворил очи прошепна сякаш на себе си :

-Това не е игра, Луиза. Това е животът ми.

 

***

Руслан не бе ходил на работа, откакто чу репортажа си с Луиза. Два дни. Пусна си болнични и стоеше вкъщи. На легло. Като болен. Излизаше само от време на време, за да подиша чист въздух или за да купи нещо. Предимно алкохол. В началото притъпяваше болката. И гласът, който все искаше някой нов номер от изтерзания си артистичен роб. Но после стана по-зле. В пиянския си делириум мъжът виждаше младата жена още по-ясно. Тя ядосано му махаше с пръст, карайки го да прави все по-нови и нови номера. Любовта превръщаше хората в глупаци.

-Все още не си ми дал всичко, Руслане. Хайде, покажи ми болка. Вземи празната бутилка в ръцете си и я разбий в стената. Да, това е добро хрумване. Разбита бутилка за разбито сърце. Справедливо.

Мъжът вдигна с трепереща ръка бутилката. Запрати я в стената. Чу се трясък.

-Отиваш до парчетата и се оглеждаш в тях.

Луиза ходеше по петите на жертвата си. Руслан погледна към прозрачните остатъци от бутилката. В едно от стъклата съзря устните си. В друго едно от очите си. В най-горното забеляза челото си.

-Парчета. Всичко се разбива на парчета. Покажи ми, че го чувстваш. Искам да усетя, че си изгубен. Хайде де,  не мога да повярвам, че си такъв аматьор.

Руслан бавно се обърна към Луиза. Сложи ръка на стената и се изправи.

-Аматьор. Страхливец. Аз изобщо човешко същество ли съм?

-Ето, виждаш ли. Това е. Точно такъв тон искам. Изтерзан. Немощен. Глас, който показва, колко болен може да е един човек от любовта. Колко разкъсан може да бъде отвътре, след като се е залъгвал, че може току-така да обича и да бъде обичан. Продължавай в същия дух. Съвсем скоро ще ме накараш да повярвам, че несподелената любов си има цена. Много висока цена.

-Престани да ми говориш сякаш съм някой евтин артист на сцената. Нямам нужда от всичко това.

-А какво искаш?

Луиза бавно се приближи до треперещия Руслан.

-Кажи ми какво искаш.

-Теб.

Луиза млъкна.

-Искам теб. Искам да те обичам. Да ти докажа, че и обикновеният човек може да ти даде много. Може да ти даде всичко. Искам те от плът и кръв. Не някаква илюзия, която разкъсва всеки живот в мен, не поредната самота, в която, стига да искам, мога да спя непробудно. Искам истинската Луиза. Не обсебващата фантазия, в която се превърна любовта ми.

Режисьорката го гледаше с немигащи очи.

-Добре, да включим и това в сценария. Звучи болезнено, харесва ми.

-Какво?

-О, звучиш толкова обречено. Тази роля ще се получи гениално.

-Аз не играя роля, Луиза.

-Божествено.

-Аз…

-Великолепно.

-…не играя…

-Убийствено.

-…роля.

С бавни стъпки Луиза започна да обикаля в кръг.

-Ти не играеш роля, така ли? Всички в този свят си имат роля, приятелю. Богаташи, бедняци, страдалци, убийци, философи, добряци. И нещо винаги режисира постъпките им. Или някой.

-Остави ме на мира. Не искам да чувствам вече. Не искам да те виждам. Искам да те няма. И мен да ме няма.

-О, но ти сам си избра да бъдеш актьор в моя спектакъл, приятелче. Ти пожела да ме имаш. Но нямаше достатъчно смелост, за да отидеш и да опиташ да впечатлиш онази, истинската Луиза. Точно за това избра терзанията на любовта. Точно за това въплъти чувствата си в мен. И ми позволи да командвам живота ти.

-Махай се!

-Ще го направя. Сигурен ли си обаче, че го искаш?

Студеният поглед на хищника откъсна парче от смелостта на Руслан.

-Искаш ли да си тръгна и животът ти отново да стане нормален? Да ходиш на работа. Да се прибираш в самотния си дом. Един ден да намериш някое обикновено момиче, което да ти народи деца и ти да бъдеш привидно щастлив. Няма ли все пак да има празно място, Руслане? Няма ли истинската любов да се завърне един ден с такава сила, че да те накара да полудееш…?

Руслан падна на колене. Започна да се влачи към Луиза, дишайки тежко. Въздухът се изнизваше от дробовете му, оставяйки след себе си пустини от болка. Той прегърна краката на Луиза. Започна да целува видението, което толкова много обичаше.

-Точно така, любими. Ти си добър актьор. Аз ще те науча. Ще направя болката ти достойна за Икар.

 

***

 

Луиза стоеше на сцената. Обливаха я светлини и аплодисменти. Превръщаха я в недостижима кралица, която с усмивката си разпръскваше слънчеви лъчи и обич. Каква жена. Кой не би се влюбил в нея? Актьорите се прибираха зад кулисите един по един. Луиза се обърна. В един миг погледът й сякаш срещна малкия човек, наблюдаващ я от третия ред. Руслан проследи последните й стъпки. А след това сцената остана празна. Там беше само илюзията. Онази режисьорка, която го повика заповеднически с пръст.

-Хайде, не се мотай. Имаме още работа за вършене. Трябва да изрепетираме още много неща. Най-вече болката от любовта. Тя пречупва по милиони начини.

Иван Русланов
22.04.2014




Гласувай:
9
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. zabavnata - Господи, какъв АД !!!
04.06.2014 20:46
Най-доброто нещо, което съм чела в последно време - за любовта и болката, бродещи ръка за ръка.
Аплодисменти! Дано никога не ти се налага да влизаш в ролята на героя си.
Прекрасен разказ!
цитирай
2. stela50 - !!!
05.06.2014 14:21
Поздравления !
цитирай
3. desilazarova - Изключителен разказ! Поздравявам ...
05.06.2014 22:09
Изключителен разказ! Поздравявам те!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: thefaceoftheshadow
Категория: Други
Прочетен: 779780
Постинги: 157
Коментари: 2986
Гласове: 10141
Календар
«  Юни, 2017  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930