Прочетен: 7486 Коментари: 10 Гласове:
Последна промяна: 30.04.2015 20:27
Признанието на дървения човек
Бях на петнадесет, когато се появиха петната. Първо бяха няколко малки бели точки по цвета на кожата ми. След това станаха повече. И по-големи. Докторите казаха, че това не се лекува. Думи, които родителите не можеха да приемат току-така. И започваха да бягат от тях. В моя случай – скоростно прелитане от лекар на лекар. Изписване на най-новото лекарство. Разочарованието, когато и то не подействаше. И в крайна сметка малката надежда, която угасваше като пламъка на свещ, подгонена от поредния вятър на съдбата. А петната продължава да се появяват.
-Трябва да ги прикриваш с нещо. Може би фон дьо тен.
-Не излизай без шапка, все пак не искаш да ги видят…
-Може би не трябва да излизаш толкова често.
-Може би изобщо не трябва да излизаш. Все пак съседите ще те видят и ще говорят. Приличаш на …
Баща ми не успя да довърши изречението. За поредна вечер си ровех във вечерята без да хапна и залък. Вече бях на деветнадесет. Завършил средното си образование. Няколко шестици изстреляни в света на учението, което не бе помогнало за разрешението на „моята болест“.
-Да. На изрод, татко. Чувал съм го и преди.
Станах. Качих се в стаята си. На рафта на библиотеката ми от много години стоеше един малък дървен човек. Чак сега го забелязах. Без живот. Без мечти. Като мен.
****
От този ден спрях да излизам. Пуснах брада. Заприличах на отшелниците в планините, които всеки ден протягаха ръце към лъчите на слънцето, надявайки се, че ще се докоснат до божията воля. Но аз не улавях нищо. Аз лежах. Седях. Слушах от време на време родителите си, които един след друг ми носеха ту закуска, ту вечеря. Бяха доволни. Тяхното малко синче, нямаше да показва колко некачествен материал бяха създали пред съседите. Нали това е най-драматичната българска трагедия? Да видят хората твоя най-голям провал. И, разбира се, да информират и другите за него. Не мислете, че родителите ми ме държаха под ключ. Аз бях добро момче. Разбирах, когато съветите им бяха правилни. Аз бях изрод. А изродът трябваше да бъде забравен. Така казваха хората и увиваха поредната бесилка от стереотипи около крехкото вратле на своя разум. Дървеният човек бе единствената ми компания. Разтягах, извивах ръцете му сглобени от дървени пластини, но сякаш нещо по светлата му повърхност ми липсваше. Взех един флумастер. И нарисувах черни петна по повърхността на моя единствен приятел. Сега вече бяхме еднакви.
****
Така минаваха годините. И един ден бях на двадесет и три. Изведнъж се сетих, че съм на двадесет и три. Докато водих поредния глупав разговор с баща си, облегнал се на дивана.
-Знаеш ли, че Михаил е завършил университет. Той е умно момче. Ще става програмист. Има толкова идеи, много, много е умен. Ще вземе и в чужбина да пробие. Виж какви страхотни приятели си имал, спря да общуваш с тях. Да бяха те научили на нещо, можеше и петната да изчезнат.
-Да, татко, информатиката му е майката. Кой ли идиот е добавил кожните болести към медицината? Един Фотошоп и си като нов.
-Винаги си толкова сприхав. Сам си си виновен за всичко.
-За кое всичко?
Баща ми знаеше кога е загубил. Излезе от стаята, оставяйки ме да горя в своята омраза към света. Защо все трябваше да слушам за чуждите мечти? Онзи бил записал журналистика. Този бил завършил икономика. Еди кой си мой приятел щял да следва за кожен лекар и бил толкова страхотен, че щял да ме излекува, видиш ли. Все чужди копнения. Все чужди постижения, които се забиваха в мозъка ми като игли. С думи. На едната от тях пишеше „А“, на втората „моите“, на третата „мечти“. Сглобяваха въпроса, от който най-много се страхувах.
„А моите мечти?“
Започнах яростно да разтягам ръцете и краката на дървения човек. Въртях малката яйцевидна глава, оцветена в черни петна. И изведнъж, моят единствен приятел се счупи в ръцете ми. Погледнах остатъците.
-Аз… Аз не мога да бъде счупен.
Изправих се, хвърляйки на масата дървените решетки на клетката си.
-Аз не мога да бъде управляван. Аз. Аз трябва да живея!
От огледалото в банята ме гледаше косматото лице на страхливец. Стиснах ножчето за бръснене в ръка. Разкъсах маската си и погледнах онова лице, което толкова бях намразил заради несправедливи обвинения. Кожата ми бе осеяна с различни по размер бели петна. Като островчета насред разноцветните води на човечеството. И тогава осъзнах. Лицето ми беше планета. Един цял свят, който тепърва трябваше да бъде пробуден.
Иван Русланов
Снимка : Интернет
Благодаря ти за споделеното...
Желая ти от сърце нови творби, успехи, вдъхновения !
Много зрели разкази пишеше. Такъв е този!
Радвам се, че има млади хора като теб!
Разказът ти ме развълнува - "Лицето ми беше планета. Един цял свят, който тепърва трябваше да бъде пробуден."
Продължавай да пробуждаш непробудени и непододозирани кътчета в душите на героите!
Успех и поздравления!
Бъди здрав! Много успехи!
Ние не се познаваме реално, но аз съм те виждала на няколко пъти в метрото и всеки път се страхувах да те заговоря, да те поздравя за чудесните разкази. Когато си сам си някак странно замислен, дори тъжен. Когато си с приятели и състуденти изгрява една страхотна, слънчева усмивка и в очите ти започват да танцуват необикновени пламъци. А те, твоите приятели те обичат и уважават заради това, което си, такъв какъвто си. Знам, че един ден родителите ти ще ти поискат прошка за това, че са те наранявали. Би трябвало да се гордеят с теб, с успехите ти. И знаеш ли... Хубавото е, че въпреки успехите и славата ти си все същото обикновено и слънчево момче, което раздава обич и доверие, а в замяна печели все повече ПРИЯТЕЛИ.
ПП - Надявам се, че си поправил счупеното.;)