Огледайте се наоколо. Какво виждате? Някои от вас, може би виждат четирите стени на стаята, в която работят или живеят. Други пък виждат хора и автомобили, забързани в поредния ден, изпълнен с различни емоции. А сега затворете очи. Погледнете в душата си. Какво усещате там? Дали виждате някого? Може би себе си?

Това странно начало на моята статия съвсем не е случайно. Новият филм на Джеймс Камерън „Аватар”, ме накара да се замисля за някои неща. Едното от тях разбира се бе: „Виждам ли себе си, като се вгледам в душата си, или за да се слея с масата се превръщам в някой друг?”

В сурови времена като тези, всеки втори човек носи маска. Всеки втори се прикрива зад лъжливата доброта и желание за доброто на човечеството. Но когато дори и най-закоравялото сърце погледне вътре в себе си, то вижда същността си и се моли за по-добри дела, които да издигат притежателя му като човек.

Често обаче тези молби биват отхвърлени от нас хората и подобно на Колонел Майлс Куаритч, се хвърляме срещу природата и по-различните от нас. Убиваме всичко, което не приемаме за нормално. Отхвърляме го. Потъпкваме целия труд на онези, които не можем да разберем и ги наричаме луди и изроди. Но „дали лудият е луд, или са луди онези, които го наричат така, за да запазят своята реалност”?

Дали лудият е този, който държи на расата си и я защитава от остриетата, опитващи се без повод да рушат и убиват, само заради своите първични инстинкти и копнежа си за злато и власт?

Повечето хора във филма не осъзнаха това. Те унищожаваха, като истински чудовища, завидели на нечия плячка. Потъпкваха всяка стъпка на добротата, която се опитваше да ги спре. Доброта под формата на едно племе, запазило своите традиции, вярвания и идеали. За разлика от нас... хората.

Ако се замислим над смисъла, който е вдълбан дори и в атмосферата на филма, ние ще узнаем истината. Или поне тези, които усетят филма. Защото емоцията на битките, на красотата и унищожението й от нашите представители във филма, е силата, която превръща „Аватар” в нещо повече от филм. Той е изкуство. Той е всичко онова, което аз чаках през годините, и за което се надявах. Той показва всичко онова, което хората не трябва да бъдем. Защото във филма е показано това, което по-голямата част от тези седем милиарда души са. Свирепи сребромани, готови да унищожат цял свят, за да се доберат до собственото си егоистично спокойствие. И ако се замислим над това, ще осъзнаем, че края на света, който е така нашумял заради предречената 2012 от маите, няма да дойде, защото някоя звезда ще унищожи слънцето. Няма да дойде, защото неговата светлина ще ослепи хората, и парчетата му ще унищожат нашите градове и трудове.

Краят ще дойде от самите нас. Краят ще дойде от нашето разклатено съзнание и от това, че повечето хора отхвърлят поуката от подобни филми и се хвърлят срещу собствените си приятели, братя, родители. Унищожават всичко по пътя си, стигат до върха, а когато се обърнат... не намират нищо стойностно.

Подобно нещо ни бе показано и в „Аватар”, когато във финалната сцена, хората си тръгваха без да се обръщат назад, защото нямаше какво да видят там, освен съжалението, породено в душите на една велика и обичаща своите раса. На’Ви не намразиха хората. Напротив. Те не ги наказаха. Наказаха само онези, които ги нападнаха. Че за какво трябваше да се бият с някакви беззащитни черупки, в които душата спи непробудно, полумъртва?

Както във всеки филм обаче и тук имаше надежда. Надежда не само за На’Ви, но и за хората.

Няколко отцепници чуха сърцето си и тръгнаха по стъпките на тези велики същества. Сляха се със света им и помогнаха тяхното място да остане свещенно и непокътното. Повечето от тях загинаха, несправедливо набелязани като предатели и злодеи сред залъгващите се с трохи хора.

Един от тях беше пилотът Труди Чейсън, който се би рамо до рамо с героите ни, и отдаде цялата си душа. Претворен по невероятен начин от Мишел Родригес, образът докосна сърцето ми. Накара ме да се замисля, дали наистина ние хората нямаме тази доброта, която струеше дори от очите. Нямаме ли онези устни, които да кажат „Стоп” и да не нападнат поредния миролюбив народ, озовал се в криза, а да му подадат ръка. Да го изправят от прахта и да закрачат наравно с него, като нашия главен герой Джейк. Съли, изигран от най-добрият (за мен) нов актъор Сам Уортингтън. Да, той също тръгна към задачата си с материални помисли. Искаше отново да проходи, а неговите шефове му бяха обещали, че ако се слее с тълпата от „диваци” и разкрие позициите им, ще му осигурят нужното за това.

И той се сля с тях. Но вместо да намери купчина невежи глупаци, намери същества с големи сърца, каквито у нас хората, не се намират често. Намери същества с чувства и доброта в душите си, които искаха да живеят мирно и спокойно.

С това в мен възникна въпроса, кои всъщност са диваците? Хората, мислещи се за връх в хранителната верига или онези, които държаха един на друг и вместо да отблъскват приятелите си, ги прегръщат горещо и им нашепват, че не са сами.

Главният герой във филма казва „Ние, хората, убихме нашата майка”. И ние наистина го правим. Убиваме я и продължаваме по най-ужасния и бездушен начин. Но дори не осъзнаваме какво постигаме с това. Дори не осъзнаваме, че след подобни дайствия, ние убиваме самите себе си.

Гледайте филма. Опитайте се да го усетите. Почувствайте силата, която онзи неповторим гений Джеймс Камерън му е дал не само като режисъор, но и като сценарист, създал един свят, съперничещ на много от добре известните ни. Филм, който лично за мен промени границите на седмото изкуство и ме накара да се почувствам отчасти виновен за страданието на тези същества. Опитайте се да се влеете в неповторимия свят на Пандора и да усетите любовта и болката на различните, които лично мен ме научиха на един ценен и добър урок.

„Не унищожавай това, което природата ти е дала. Не потъпквай труда на по-различните от теб. Така погубваш единствено себе си.”

 

mono_tonik - 13/05/08 20:39

страхотна тема,чудесно написано

личи си,че сте почувствали филма. Поздрави за хубавата статия.

Написано по невероятно добър начин! Такъв филм го заслужава!

Едно страхотно ревю. Дано повече хора да го прочетат!

...за подкрепата, надявам се да продължите да четете с интерес статиите ми.

Филмът е невероятен.Гледах го на 3D и след като излязох от залата всичко ми се стори много сиво и еднообразно,някак чуждо.Някак античовешки е филма,но така и трябва.Нека се замислим,какво правим със собственната си планета!

Много хубав постинг. Чудесен филм, заслужава го

човекът да бъде стопанин на земята, да се грижи за всичко живо и неживо на нея. Създал го е по свой образ и подобие - т.е. съвършен. не ни е нужно да търсим Пандора за да сме в хармония със себе си. нужно ни е да се смирим и да преоткрием истинските ценности - и най-вече любовта към нас самите, към хората около нас и към природата, която ни заобикаля.

Прекрасна статия! Евала ти казвам. Личи си, че си почувствал/а филма, както и аз. Излязох от киното и бях потресена, не знаех какво чувствам. Досега не го бях осъзнавала, но след този филм няма как да не се замислиш сериозно. Природата ни дава толкова много, а ние как и се отблагодаряваме?! Като я рушим ден след ден, без дори да се замисляме? И това пак опира да човешкия егоизъм-гледаме само себе си.