Сърце на ангел
Ангелът пееше красиво. Марти го гледаше през прозорчето на стаята си и се любуваше на искрящите му крила. Те обвиваха нежното женско тяло в ореол от светлина. Съществото се беше появило преди няколко дни. И стоеше все там, в края на двора, до оградата. Може би никой друг не чуваше песента му. Никой не виждаше изящните черти, чиито устни сякаш се усмихваха. Само малкото момче можеше да се любува на галещите съзнанието му тонове. Те го успокояваха, караха го да се пренесе в един по-добър свят. Там където картините бяха по-красиви, а мислите по-добри.
*****
Мартин беше на десет. От малък имаше проблеми. Чуваше гласове в главата си, които лекарите припознаха като ранно психично заболяване. Но той сам разбра, че не беше болен. На седемгодишна възраст осъзна, че всъщност чува мислите на хората. Порочни, зли, изпълнени с егоизъм. Болката на неизказаните думите го сразяваше и понякога той не можеше да издържа. Губеше се сред тълпите на забързания град, мислещи как да изкарат повече пари, как да спасят децата си от немотия, или да се отърват от тях. Разкъсваха мозъка му и подскачаха върху парчетата. Дори родителите му понякога не му оставяха избор. Когато се караха той чуваше неизречените атаки. Обиди, обвинения, болка.
По-страшни обаче бяха мислите на непознатите, които го обграждаха като врагове. Един ден той се връщаше от училище, а по улиците бяха наизлезли страшно много хора. Разминаваха се, забързани за някъде, или спиращи да се заговорят. Момчето чуваше техните мисли. Видя млад мъж, планиращ убийство, защото нямаше с какво да нахрани семейството си. Искаше да застреля продавача в магазина срещу него и да избяга с парите от касата. А той едва ли бе на повече от осемнадесет. Видя и двама приятели, които се смееха на някаква шега. Но приятелството им всъщност бе убийствена омраза. Завиждаха си. Всеки от тях искаше да стъпче самочувствието на другия. Да омаловажи онова, което бе постигнал.
Мартин бягаше, а хората го обстрелваха с интригите си. Маските на всички падаха пред него. Показваше се най-грозното. Като онова красиво момиче, което вечер се предлагаше на богатите мъже, само и само да не се прибере при родителите си, далеч от уж бляскавото си бъдеще в града.
Детето не можеше да издържа. Търсеше слънце насред небе, осеяно с мъртви комети. И докато тънеше в гадостите на едно ново поколение, неочаквано срещна добър човек. Старият Георги беше просяк, примирил се със съдбата си. Даващ и последната си изпросена стотинка на нуждаещия се. Мислите му успокояваха Мартин и момчето обичаше да сяда до своя нов приятел. То винаги мълчеше, докато старецът му разказваше различни истории от своето минало. Бил капитан на кораб, но след като се пенсионирал, се оказало, че ще остане на улицата. И все пак, старецът бе благодарен. За днес, за утре, за други ден. Беше жив и го оценяваше. Добротата на този човек накара Мартин да му разкрие тайната си за ангела. На това старецът се засмя и поклати глава:
-Хората нямат нужда от ангели, момчето ми. Те сами се мислят за такива. Не разбират, че са просто хора. Ограничени, надменни и често прекалено завистливи. Но виж, ако изберат да бъдат човеци и да смекчат болката зад маската на другия, тогава може би, наистина ще се научат да летят.
Въпреки че се усмихваше, старият човек изрече тези думи с едва доловима умора. Един ден Мартин отново мина покрай улицата, където просеше Георги. Но него го нямаше. Не беше на мястото си и на следващия ден. И на по-следващия. Детето не знаеше къде се беше изгубил старият му приятел, докато не чу името му по новините, в материала за мъртъв бездомник, намерен в контейнер. Животът се беше отблагодарил за добротата му подобаващо. Така, както хората оценяваха добрите дела.
****
Ангелът също изчезна. Песента му заглъхна сред безразличието от ежедневни проблеми. Споменът за светлината на красивата неземна жена остана единственото спасение за умореното младо съзнание.
Една зимна вечер Мартин заспа към три след полунощ. Бе неспокоен и дълго се въртя в леглото. Но малко преди изгрев слънце прозорецът се отвори. От него тихо пристъпи крилат силует, който застана до леглото. Погледна намръщеното в съня си детско лице. От ангелските очи закапаха сълзи, приличащи на отразяващи слънчев лъч кристали.
-Не си за този свят, братко.
Ръката бавно се протегна към гърдите на момченцето.
-Не си.
На сутринта Мартин бе намерен мъртъв. На мястото на сърцето му имаше рана в гърдите.
Иван Русланов
01.03.2013
