Моментът за който се подготвям от доста време! Представянето на пролога на „Черният ангел: Проклятието на греховете“.  Четете и, моля ви, споделяйте мнения, защото по време на редакция имам нужда от вашата подкрепа, ангели! Пътят за продължението ще бъде труден, но аз няма да се предам и то ще бъде издадено. Прологът на втората част от приключенията на черния ангела можете да прочетете, както винаги в блога ми.

Черния ангел:
Проклятието на греховете

Иван Русланов

Пролог

По тихата улица Юрий Гагарин се гонеха първите есенни листа. Едри капки дъжд спираха полета им и ги връщаха в калта. Ветровете играеха из полуголите клони на дърветата, а някъде над тях просветна светкавица.
Къщите спяха насред нощния мрак. Беше около два сутринта, когато дъждът заблъска по прозорците като неопитен крадец. Дупките из неравната улица бавно се пълнеха с дъждовна вода.
Една голяма фигура изплува насред капките. Спря срещу четирите къщи, извисена над пътя. Единствено нощните лампи спускаха своята бледо-синя светлина върху крилатия мъж.
Блудният син се завръщаше. Клише. Но толкова вярно в неговия случай. Със спомен в съзнанието си, той огледа мрака, в прозорците на всяка къща. Позна големия двор, заграден с черна ограда от снимките. Тук живееше жената, родила човешкото му минало. Майка, която бе спряла да живее, откакто синът се бе превърнал в парчета стъкло, разкъсали спокойния й живот. Изгубила дори съпруга си, тя се бе предала на мълчанието.
В този момент Кристиян искаше да слезе на земята. Да отвори вратата и позвъни като обикновен човек на звънеца. Ала не можеше да бъде сигурен как щяха да реагират онези, които посрещаха и изпраща всеки ден тъгата си точно тук. Дали щеше да бъде посрещнат с радостни сълзи? Прегръдките на майката  щяха ли да го стоплят, както признанията на братовчедка му миналото лято? Или може би щеше да бъде прогонен, като излишен спомен за нещо отдавна изгубило стойност.
Преди отново да полети далечен удар на клон в стъкло, привлече вниманието му. Погледна към съседната къща, където живееше още едно парченце от миналото му.
Името Катерина се спусна като шепот между дъждовните капки. Влезе неочаквано през прозореца и нежно погали с мисъл спящото момиче. Усмихнато, то отново се бе потопило в магията на красивите сънища.
Светло-кестенявите й коси се стелеха по раменете, като залези. Лицето й, което на сутринта щеше да е бледо и тревожно, бе върнало руменината от преди толкова години.
-Крис...-прошепна тя в съня си.
За поредна вечер сънуваше как потъва в прегръдките му. Смееше се на шегите, които онова младо момче, хванало я за ръка шепнеше нежно. Нима всичко беше само в съня?
Тя изкрещя и подскочи, когато прозорецът се отвори от силния порив на вятъра. Леден дъх влезе в стаята и докосна съненото й лице. Катрин скочи бързо на крака и затвори прозореца, внимавайки да не се намокри.
На нощното шкафче, до леглото й имаше неголяма снимка, прибрана в сребърна рамка. От нея й махаха прегърнати момиче и момче. И двамата, изглеждащи истински щастливи заедно.
Често пъти, когато гледаше тази снимка, тя не разпознаваше вече себе си. Промяната като конец бе пришила ненужна дантела от болка към тялото й.
След всички неща, които се случиха само спомените някак й помагаха да остане твърда пред ураганите на необратимото. Момичето бе надянало маска за пред света и само тук, в мечтаните си сънища, се превръщаше в онова истинско щастие, което някога беше.
Красавицата се загледа в бавно поклащащите се клони. Напомняха й пръстите на смъртта, които бавно влачеха душата й към отвъдния свят. Сама обаче се нарече „глупачка” заради тези си мисли. Беше наивно да гледа към края на живота си, дори и дълбоко в себе си да си признаваше, че го очаква с нетърпение.
Истината беше, че понякога Катрин не виждаше смисъла.
Нямаше кого да обича. А и чувствата й отдавна бяха ампутирани.  
„Животът е низ от несгоди.”-помисли си тя.-„Често пъти несправедливи...”
Усмихна се на глуповатия извод. Всеки губеше по нещо от живота си. И важно, и не чак толкова. Но откакто изгуби сърцето си, тя бе готова на всичко, за да върне онова време на щастие дори за миг.
Една удължена сянка привлече вниманието й. Тя се огледа настрани и изправи глава.
-Невъзможно...-едва прошепна на себе си.
Между дъждовните капки момичето различи реещата се във въздуха мъжка фигура. Черни криле се издигаха зад гърба, а бронята лъщеше осветявана от нощните лампи. Но не това й направи впечатление. Чертите на лицето дори от далеч крещяха, че всичко щеше отново да бъде същото.
Скочи от мястото си. Наметна само халат и обу чехлите си. Бързо изтича по стълбите и отключи вратата. Втурна се навън, пресичайки каменната пътека на двора и излезе на пустата улица.
-Крис!-изкрещя, сякаш за да върне надеждата си тя.
Никой не й отговори. Само капките се разбиваха в студения асфалт. Извъртя се няколко пъти и огледа мястото, където бе видяла онзи мъж.
И тогава осъзна, че може би най-после бе започнала да полудява. 

И все пак те, ангелите, които обичаме винаги са някъде близо до нас, за да ни пазят в сън или реалност от лошото и кошмарите.
Поздрави!
ПП - Вярвам, че душата никога не умира и тя макар и невидима витае във времето и пространството.

Благодаря ти за мнението! Точно така е! Поздрави!

Започва интригуващо! Какво ли този път предстои на ангела?!

Благодаря ти за посещението! Поздрави!

Обикновено се нарича едно от двете, а истината се знае от малцина.
Хубав пролог. Очаквам и продължението:)))

-ще чакам продължението с нетърпение! Това не са някакви си ангели, а паралелните мисли на другият свят, който не се разкрива пред нас, защото нямаме сходство в структурите си физически. Био-мисли/енергия с които е населена вселената.

Разбира се! Мисловният процес е вид енергия, която не мойе да се изгуби, а само се видоизменя, като такава! Споделям мнението Ви!

Благодаря ти! Радвам се, че ти хареса!

Така е! Благодаря ти, че беше тук! Поздрави!

Чувствено, вълшебно и мистериозно начало. Грабна ме още на първия ред. Описанията и героите оживяват. Аплодисменти. Ще следя с интерес.

Много се радвам, че мислиш така! И благодаря, че намина! Поздрави!