Валентина Георгиева имаше успешна адвокатска кариера зад гърба си. През целия си стаж не беше губила дори и едно дело. И след всички тези успехи, на възраст от 73 години, беше време да се оттегли.
Това трябваше да е времето, в което да се отдаде на себе си и семейството, градила през всички тези успешни мигове. Трябваше да се радва на оставащото време с любимите й хора и най-после да намери спокойствието, насред хаоса от човешки права.
Но тя нямаше семейство, нито пък място, което да нарече свой дом.
Живееше в един апартамент, замаскиран от фалшивия лукс и прогнили спомени, които не й позволяваха да затвори очи в топлото си легло, а пренаселваха съзнанието й с призраци и зловещи гласове.
Гласовете долитаха още от годините след университета, когато тя все още встъпваше в своята длъжност. Това момиче бавно, но сигурно се превръщаше в силна жена. Спечели още първото си дело. На него защитаваше някаква бедна майка, която искаше да й бъдат върнати правата върху детето й. Искаше да го предпази от един пиян и агресивен баща. Помнеше радостните сълзи, които падаха от очите на радостната майка, когато съдът отсъди делото в нейна полза. Припомни си топлата прегръдка в която майка и дъщеря потънаха и думите от напуканите устни на изстрадалата:
„Благодаря.”
Мечтите й след това започваха бавно да се раждат в реалността. Тя получаваше случай след случай, защитаваше все по-богати и влиятелни хора. Печелеше винаги, но със своя успех, тя дори не подозираше колко много губи от самата себе си. Защото понякога, за да запазиш принципите си, трябва да се простиш със своя успех. Тя нямаше силата да приеме поражението. Нейното его се бе превърнало в болестно състояние, което разяждаше мечтите й. Жената бе обсебена от тях и така предаде всичко, което до скоро играеше главна роля в нейния живот.
Дори когато разбра, че човекът когото защитаваше всъщност наистина беше убиецът на младото момче, заради което се водеше делото , тя защити клиента си, като за това получи огромна сума пари, затворила очите си пред истинското лице на Темида.
Беше изгубила вече всяко чувство в сърцето си. Когато погледна към покрусените родители, които бяха загубили делото, не потрепна. Дори не съжали тези жалки същества, които в този момент мразеха целия свят. В очите им нямаше сълзи, нито тъга... в тях имаше кух яд, който като отрова прояждаше душите им и превръщаше обикновените хора в животни.
А Валентина вършеше работата си, като деградираше все повече. В един момент, тя бе съучастник в убийство. В следващия, тя бе убиецът...
По това време се беше появил друг печеливш адвокат- Никола Димитров, който подобно на нея, нямаше загубено дело. Когато се срещнаха на бойното поле, тя видя, че няма как да победи изключителния талант на мъжа да разкрива истината. Вместо да приеме фактите, тя каза на своя богат клиент, че единственият начин да спечелят делото, е да убие защитникът на ответната страна.
Случаят беше служебно спечелен. Никола не се яви на следващия ден, а обвинителите оттеглиха безропотно своите обвинения. От този случай, тя помнеше единствено празното място на ответния адвокат, което й крещеше истината, че бе сринала себе си. Беше се превърнала в суха черупка, която не можеше нито да чувства, нито да вижда истината, прикрита зад паравана от пари и власт.
Чак сега, много години след всички тези истории, тя виждаше, че не бе сбъднала мечтите си, а сама ги бе превърнала в празни и уродливи илюминации. Гротескни изроди, които сега протягаха хищни пръсти към нея и се врязваха в нейното спокойствие.
Приели лицата на жертвите на неиня егоизъм, те деряха кожата й и заглушаваха писъците й. Но виковете не бяха само от болка. Тази вечер тя осъзна, че сама бе погубила бъдещето си и падаше към острите камъни на своята най-голяма загуба. Сама беше скършила своите криле.
А после - диалога!
Ама какво ти давам акъл, като днес и аз не мога да се измъкна от една фантасмагория:))))
Поздравления за хубаво написания разказ!
Поздрави от планината!
И на мен ми хареса разказа ти!
29.08.2010 23:10
